Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.03.2023 22:31 - Лодкарят и Реката
Автор: mt46 Категория: Тя и той   
Прочетен: 1491 Коментари: 9 Гласове:
13


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 .
Лодкарят

„Ще остана край тази река — рече си Сидхарта, — тя е същата, през която минах някога на път за хората деца; един приветлив лодкар ме превози тогава, него искам да потърся, от неговата колиба пътят ме отведе някога в един нов живот, който вече остаря и днес е мъртъв — нека и сегашният ми път, сегашният ми нов живот започнат оттам!“

Вгледа се с нежност в струящата вода, в прозрачната зеленина, в кристалните линии на тайнствения й рисунък. Виждаше как от дълбините й се издигат ясни перли, как по повърхността й се носят безмълвни мехурчета, а небесната синева се отразява в тях. Реката го гледаше с хиляди очи — зелени, бели, кристални, небесносини. Как обичаше тази вода, как го очароваше тя, колко благодарен й беше! Чуваше в сърцето си гласа, събудения отново глас, който му казваше: „Обичай тази вода! Остани при нея! Учи се от нея!“ О, да, той искаше да се учи от нея, искаше да я слуша. Струваше му се, че който разбира водата и тайните й, ще може да разбира и много други неща, много тайни, всички тайни.

Днес обаче измежду всички тайни на реката той виждаше само една и тя завладя сърцето му. Виждаше, че водата тече, тече, тече непрекъснато, но все пак винаги е тук, винаги и по всяко време е една и съща и въпреки това е нова във всеки миг! О, кой би проумял, кой би разбрал това! Самият той не го разбираше и не го проумяваше, само усещаше, че в него се надига някакво предчувствие, далечен спомен, божествени гласове.
/.../



През тези дни Сидхарта мисли много за умиращия мъдрец, за великия учител, чийто глас бе сепнал цели народи и бе събудил от сън стотици хиляди хора, чийто глас сам той бе чул някога, чийто свят лик сам бе гледал някога със страхопочитание. Мислеше си за него с ведрина, виждаше пред очите си пътя му към съвършенството и с усмивка си спомняше за думите, които някога като младеж бе отправил към него, към Възвишения. Струваше му се, че това са били горделиви и наперени думи, и той си спомняше за тях с насмешка. Отдавна вече не се чувстваше чужд на Гаутама, макар да не бе могъл да приеме неговото учение. Не, човек, който търси истински, който истински желае да намери нещо, не би могъл да приеме каквото и да било учение. Но този, който го намереше, би могъл да се съгласи с всяко учение, с всеки път, с всяка цел, вече нищо не можеше да го раздели от хилядите други, които живееха във вечността, които дишаха божественото.

През един от тези дни сред многото странници, отправили се на път към Буда, се намери и Камала, някогашната прекрасна блудница. Тя отдавна се бе отдръпнала от по-раншния си живот, бе подарила градината си на монасите на Гаутама, бе се приобщила към учението и днес се числеше към другарките и благодетелките на странниците. Когато и до нея стигна слухът за близката смърт на Гаутама, тя също се отправи пешком на път заедно със сина си, невръстния Сидхарта, облечена в най-проста дреха. Поеха покрай реката; детето обаче скоро се измори, искаше да се връщат, искаше да си почиват, искаше да яде, стана непослушно и плачливо. Камала често трябваше да спира, за да може синът й да си почине, той бе свикнал да й налага волята си и тя трябваше да го храни, да го утешава, да му се кара. Детето не можеше да разбере защо е тръгнало заедно с майка си на това мъчително и тъжно странстване към непознато място, при чужд човек, който бил свят и когото чакали да умре. Нека си умира, какво го засяга това?

Странниците вече не бяха далеч от пристана на Васудева, когато малкият Сидхарта отново накара майка си да починат. Самата Камала също бе изморена и докато момченцето захапа един банан, тя приседна на земята, затвори за кратко очи да се отмори. Ала изведнъж изпищя пронизително, детето погледна уплашено и видя пребледнялото й от ужас лице, а изпод дрехата й изпълзя и се скри малка черна змия, която бе ухапала Камала.

Двамата хукнаха да търсят други хора по пътя, но когато бяха съвсем близо до пристана, Камала рухна на земята, без да може да направи нито крачка повече. Детето обаче нададе жален вопъл, започна да целува и прегръща майка си, която също подкрепи силните му викове за помощ, докато те стигнаха до слуха на Васудева, който се намираше на брега. Той бързо дойде при двамата, вдигна жената на ръце, занесе я в лодката, момчето притича редом с него и не след дълго те бяха в колибата, където Сидхарта тъкмо заставаше до огнището, за да накладе огън. Той вдигна очи и видя най-напред лицето на малкия, което му напомняше нещо, подсказваше му нещо забравено. После погледна към Камала, която тозчас позна, макар да лежеше в несвяст в ръцете на лодкаря, разбра, че лицето, което толкова силно му напомняше нещо, бе на неговия собствен син, и сърцето му силно се развълнува.

Промиха раната, но тя вече бе почерняла и тялото на Камала бе подпухнало, затова наляха в устата й лековито питие. Съзнанието й се върна, тя лежеше в колибата върху одъра на Сидхарта, а над нея се бе надвесил самият Сидхарта, който някога толкова много я бе любил. Струваше й се, че сънува, тя се взря с усмивка в лицето на своя приятел, после лека-полека разбра в какво положение се намира, спомни си за ухапването, повика с уплаха детето.

— То е при теб, бъди спокойна — каза Сидхарта.

Камала се вгледа в очите на Сидхарта. Тя говореше с натежал език, отровата я бе изнемощила.

— Остарял си, скъпи — каза тя, — посивял си. Но затова пък приличаш на младия самана, който някога дойде при мен в градината ми без дрехи и с прашни нозе. Приличаш на него много повече, отколкото когато напусна мен и Камасвами. Приличаш му по очите, Сидхарта. Ах, аз също остарях… можа ли изобщо да ме познаеш?

— Веднага те познах, Камала, скъпа — усмихна се Сидхарта.

Камала посочи момченцето си и рече:

— А него позна ли? Това е твоят син.

Очите й започнаха да блуждаят и се затвориха. Детето се разплака, Сидхарта го взе на коленете си, поглади косата му и както гледаше детското лице, изведнъж си припомни една стара браминска молитва, която бе учил отдавна, през ранното си детство. Започна да я казва бавно, с напевен глас, думите струяха към него откъм миналото, откъм детството. Гласът му успокои детето, то само изхлипваше от време на време, а накрая заспа. Сидхарта го положи на одъра на Васудева. Васудева бе застанал до огнището и вареше ориз. Сидхарта го погледна и той отвърна на погледа му с усмивка.

— Тя ще умре — тихо промълви Сидхарта.

Васудева кимна, приветливото му лице бе озарено от огъня в огнището.

Камала дойде още веднъж в съзнание. Болка разкривяваше лицето й, очите на Сидхарта прочетоха страданието по устата й, по пребледнелите й страни. Той прочете всичко това мълчешком, внимателно, търпеливо, вглъбен в нейното страдание. Камала го почувства, очите й потърсиха неговите. Погледна го и му каза:

— Сега виждам, че и очите ти са се променили. Станали са съвсем други. Но по какво познавам все още, че си Сидхарта? Това си ти и не си ти.

Сидхарта не отрони нито дума, очите му кротко гледаха в нейните.

— Нима си успял? — попита го тя. — Нима намери покой?

Той се усмихна и постави дланта си върху нейната.

— Виждам — каза тя, — виждам. И аз ще намеря покой.

— Ти си го намерила — прошепна Сидхарта.

Камала не сваляше поглед от очите му. Мислеше си, че бе тръгнала при Гаутама, за да види лика на един човек, достигнал съвършенството, за да вдиша от неговия покой, а вместо това бе намерила Сидхарта и това пак беше хубаво, толкова хубаво, колкото и ако бе видяла Възвишения. Искаше й се да му го каже, ала езикът вече отказваше да я слуша. Гледаше го безмълвна и той видя как животът гасне в очите й. Когато последната болка изпълни погледа й и той угасна, когато по снагата й мина последна тръпка, пръстите му затвориха клепките й.

Дълго седя така, без да снема поглед от лицето й, заспало вечен сън. Дълго гледа устата й, състарената й морна уста със сбръчкани устни, и си припомни, че някога, през пролетта на годините си, бе сравнил тази уста с току-що разкъсана смокиня. Дълго седя втренчен в бледото лице, в уморените бръчки, изпълваше се с тази гледка, виждаше и собственото си лице да лежи така, пак тъй бяло, пак тъй угаснало, а наред с това виждаше своето и нейното лице млади, с алени устни, с пламтящи очи и чувството за настояще и едновременност, чувството за вечност го проникна изцяло. В този час изпитваше дълбоко, по-дълбоко откогато и да било ненакърнимостта на всеки живот, вечността на всеки миг.

Когато стана, Васудева му бе приготвил ориз. Но Сидхарта не вкуси от него. В обора, където държаха козата си, двамата старци си нагласиха постеля от слама и Васудева легна да спи. Сидхарта обаче излезе и прекара нощта седнал пред колибата, заслушан в реката, обтичан от миналото, докосван и обгръщан от всички периоди в живота си едновременно. Сегиз-тогиз се изправяше, отиваше до вратата на колибата и даваше ухо, за да разбере дали детето спи.

Рано сутринта, още преди слънцето да се появи, Васудева излезе от обора и дойде при приятеля си.

— Не си спал — каза той.

— Не съм, Васудева. Седях тук, слушах реката. Много неща ми каза тя, изпълни ме дълбоко е целебната мисъл, с мисълта за единството.

— Ти изживя мъка, Сидхарта, но аз виждам, че в сърцето ти не се е вселила тъга.

— Не, скъпи, как бих могъл да тъгувам? Бях богат и щастлив, но сега съм още по-богат и по-щастлив. Получих дар — своя син.

— И аз се радвам на сина ти. Но сега, Сидхарта, нека се заловим за работа, предстоят ни много неща. Камала умря на същия одър, на който някога умря жена ми. Нека издигнем кладата за Камала на същия хълм, на който някога издигнах кладата за жена си.

И докато момчето още спеше, двамата издигнаха кладата.


Х. Хесе – "Сидхарта"


https://chitanka.info/text/5476-sidharta/9#textstart



Тагове:   Реката,   хесе,   Сидхарта,   лодкарят,


Гласувай:
13


Вълнообразно


1. kvg55 - mt46,
19.03.2023 23:16
Вечният лодкар е един – Харон.
цитирай
2. katan - Благодаря, Маринче!
20.03.2023 13:27
Това е един от любимите ми откъси от тази неголяма по обем, но внушителна за мен книга.
цитирай
3. mt46 - Знам за него...
20.03.2023 23:34
kvg55 написа:
Вечният лодкар е един – Харон.

цитирай
4. mt46 - Да, и на мен ми е любима...
20.03.2023 23:35
katan написа:
Това е един от любимите ми откъси от тази неголяма по обем, но внушителна за мен книга.

цитирай
5. mt46 - https://chitanka.info/text/5476-sidharta/11#textstart
25.03.2023 22:40
Лека-полека в Сидхарта разцъфтя и узря прозрението, знанието какво всъщност е мъдрост, каква е целта на дългото му дирене. Тя не беше нищо друго освен готовността на душата, способността, тайнственото изкуство през всеки миг от живота да се чувства и вдишва мисълта за единството. Лека-полека това разцъфтя в него като отражение на старческото и детско лице на Васудева: хармония, познание за вечното съвършенство на света, усмивка, единство.
цитирай
6. mt46 - https://chitanka.info/text/5476-sidharta/12#textstart
25.03.2023 23:12
— Когато някой търси — каза Сидхарта, — лесно се случва окото му да вижда единствено онова, което търси, и той да не намери нищо, да не допусне нищо в себе си, защото винаги мисли само за търсения предмет, тъй като има някаква цел, тъй като е обсебен от тази цел. Да търсиш, значи да имаш цел. Но да намериш, значи, че си свободен, разкрит, нямаш никаква цел. А ти, преподобни, може би наистина само търсиш, защото, докато преследваш целта си, не виждаш някои неща, които са току пред очите ти.
цитирай
7. mt46 - https://chitanka.info/text/5476-sidharta/12#textstart
25.03.2023 23:14
Рече Сидхарта:

— Ти знаеш, скъпи, че още като младеж, по времето, когато живеехме при покаяниците в гората, започнах да се отнасям с недоверие към всякакви учения и учители и им обърнах гръб. И въпреки това оттогава имах немалко учители. Една красива блудница дълго време бе моя учителка и един богат търговец бе мой учител, и неколцина зароиграчи. Веднъж и един странстващ ученик на Буда беше мой учител; той бе приседнал до мен, когато бях заспал в гората. От него също съм се учил, на него също съм благодарен. Ала на най-много неща все пак ме научиха тази река и моят предшественик, лодкарят Васудева. Васудева беше съвсем обикновен човек, не някакъв мислител, ала знаеше онова, което беше необходимо, не по-зле от Гаутама, той беше съвършен човек, светец.
цитирай
8. mt46 - https://chitanka.info/text/5476-sidharta/12#textstart
25.03.2023 23:18
Ето, Говинда, една от мислите, които съм открил: мъдростта е несподелима. Мъдростта, която някой умен човек се опитва да сподели, звучи като глупост.

— Шегуваш ли се? — попита Говинда.

— Не се шегувам. Само казвам какво съм открил. Знанието може да бъде споделяно, но не и мъдростта. Човек може да я открие, да живее с нея, да се остави да бъде носен от нея, да върши с нея чудеса — ала тя не може да бъде изричана и проповядвана. Още като младеж понякога прозирах тъкмо това и тъкмо то ме накара да обърна гръб на учителите. Стигнах и до една друга идея, Говинда, която сигурно пак ще сметнеш за шега или за глупост, ала тя е най-добрата ми мисъл. Чуй я: обратното на всяка истина също е истина. Искам да кажа, че една истина може да бъде изречена и загърната в думи само тогава, когато е едностранна. Едностранно е всичко, което може да бъде обхванато с мисъл и изречено с думи — то е едностранно, половинчато, лишено от цялост, от завършеност, от единство. Когато възвишеният Гаутама проповядваше учението си за света, той трябваше да го раздели на самсара и нирвана, на заблуда и истина, на страдание и избавление. Другояче не може, не съществува друг път за онзи, който иска да проповядва. Ала самият свят, всичко, което съществува край нас и вътре в нас, никога не е нещо едностранно. Никога един човек или една постъпка не е изцяло самсара или изцяло нирвана, никога човек не е изцяло светец или изцяло грешник. Така само ни се струва, тъй като сме подвластни на заблудата, че времето е нещо, което съществува. Времето не съществува, Говинда, много пъти можах да се убедя в това. А щом времето не съществува, тогава промеждутъкът, който уж разделял света от вечността, мъките от блаженството, злото от доброто, също е заблуда.
/.../
— Слушай внимателно, скъпи, слушай внимателно! Грешникът — а и аз, и ти сме такива — си е грешник, но някой ден все пак отново ще стане Брахман, някой ден ще постигне нирвана, ще бъде Буда — ала трябва да знаеш, че това „някой ден“ е заблуда, то е само притча! Грешникът не намира път към превръщането си в Буда, той не е обхванат от някакво развитие, макар в нашите представи да не можем да видим тези неща по друг начин. Не, в самия грешник, сега и днес, вече се намира бъдният Буда, цялото му бъдеще вече е тук и в него, в себе си, във всеки ти трябва да почиташ бъдния, възможния, скрития Буда. Светът, приятелю Говинда, не е несъвършен, не се стреми и прекалено бавно към съвършенството: не, той е съвършен във всеки миг, самият грях носи със себе си и милостта, във всяко невръстно дете вече е стаен старецът, в кърмачетата е смълчана смъртта, а във всички смъртни — вечният живот. Никой не може да види докъде е стигнал другият по своя път, в разбойника и в зароиграча се намира Буда, а в брамина — разбойникът. Когато се отдаде на съзерцание, човек е в състояние да се изтръгне от времето, да види целия минал, настоящ и бъден живот като нещо едновременно и тогава всичко е хубаво, всичко е съвършено, всичко е Брахман. Ето защо всичко, което съществува, за мен е хубаво, смъртта и животът; грехопадението и светостта, мъдростта и глупостта, всичко трябва да остане такова, каквото си е, всичко се нуждае единствено от моето одобрение, от моята добра воля, от любещото ми съгласие и тогава то за мен е хубаво и може само да ме подтиква, не и да ми наврежда. От опита на тялото и душата си знам, че много съм се нуждаел от грехопадението, нуждаел съм се от сладострастието, от ламтежа за богатства, от суетността, а така също и от най-ужасното отчаяние, за да се науча да не се съпротивлявам, за да се науча да обичам света, за да престана да го сравнявам с някакъв възжелан от мен, измислен от мен свят, с нещо като съвършенство, създадено от мен, а да го оставя такъв, какъвто си е, да го обичам, да изпитвам радост, че съм част от него. Това, о, Говинда, са част от нещата, които ми дойдоха наум.
цитирай
9. mt46 - https://chitanka.info/text/5476-sidharta/12#textstart
25.03.2023 23:23
най-важното от всички неща е любовта. Нека големите умове се занимават с опознаването, с обясняването, с презирането на света. Единственото, което искам, е да обичам този свят, не да го презирам, да не мразя и него, и себе си, а да мога да съзерцавам и него, и себе си, и всички творения с любов, възхита и благоговение.

— Разбирам това — каза Говинда. — Но Възвишения обяви тъкмо него за заблуда. Той повелява благосклонност, пощада, съжаление, търпение, но не и любов; забранил ни е да обвързваме сърцето си с любов към нещо земно.

— Знам — каза Сидхарта, усмивката му сияеше със златен блясък. — Знам, Говинда. Ето че се залутахме в дебрите на мненията, в спора за думи. Защото не бих могъл да отрека, че моите думи за любовта се намират в противоречие, в привидно противоречие с думите на Гаутама. Тъкмо затова толкова малко вярвам на думите, защото знам, че това противоречие е заблуда. Знам, че ние двамата с Гаутама мислим едно и също. Нима може да не знае какво е любов онзи, който, макар да прозря, че всички хора са тленни и нищожни, все пак ги обичаше така силно, че в продължение на целия си дълъг, мъчителен живот не престана да им помага, да ги учи? И при него, при твоя велик учител предпочитам нещата, а не думите; делата и животът му за мен са по-важни, отколкото проповедите, жестът на ръката му е по-важен от мнението, което изразява. Виждам неговото величие не в проповедите, не в мисленето му, а в делата, в живота му.

Двамата старци млъкнаха задълго. Поклони се после Говинда, за да си вземе сбогом, и рече:

— Благодаря ти, Сидхарта, задето ми откри нещо от своите мисли. Това са донякъде странни мисли, не всички можех да разбера веднага. Но както и да е, аз съм ти благодарен и ти желая спокойни дни.

(А тайно в себе си мислеше: „Странен човек е този Сидхарта, странни мисли изрича, чудато е неговото учение. Другояче звучи чистото учение на Възвишения, по-ясно, по-чисто, по-понятно, в него няма нищо странно, чудато или смешно. Но съвсем различни от мислите на Сидхарта ми се струват неговите ръце и нозе, неговите очи, неговото чело, неговото дихание, неговата усмивка, неговият поздрав, неговата походка. Откакто нашият възвишен Гаутама се пресели в нирвана, не съм срещал човек, за когото да си река: ето един мъдрец! Единствено за него, за Сидхарта, си помислих така. Макар учението му да е странно, макар думите му да звучат чудато, неговият взор и неговата ръка, неговата кожа и неговата коса, всичко в него излъчва чистота, излъчва спокойствие, излъчва ведрост, благост и святост, каквито не съм виждал у никой друг подир последната смърт на нашия възвишен учител.“)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 19168368
Постинги: 3687
Коментари: 45099
Гласове: 148932
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031