Навремето / около средата на 50-те години / преди празник ни строяваха с червените връзки / пионерчета, санким / за репетиции и с червеното /пионерско/ знаме отпред – носено от един отличник / разбирай синче на местно партийно величие / и две асистентки / дъщерички на местни партийни величия / обикаляхме с маршова стъпка двора на училището по десетина пъти с маршова стъпка. От един момент нататък в патакламата се включваше и самодеен духов училищен оркестър, в който най – впечатляващият инструмент бе огромен тъпан, носен от двама ученици / обикновено набедени калпазани/ и налаган старателно от трети ученик – солташак* на даскала по музика .
В един момент , когато репетициите постигаха относителен успех по отношение на маршируването и скандираните лозунги бяха сравнително прецизирани по отношение на разбираемия им израз, нещата се избистряха и впечатлението , което един мой съученик сподели бе, че представляваме голяма мощ и можем да сразим всеки изправил се срещу нас враг.
Припомних си тези моменти сега, когато слушам изказванията на протестиращите студенти от СУ и другите университети, дълбоко убедени в собствената си изключителна значимост.
*солташак – толериран от висшестоящите индивид
Не в демокрацията е проблема. Проблемът ...
Моят Президент НЕ би отишъл в Сочи!
За изборите за Европейски парламент тряб...
Ако....или поука от пълноводните реки !