Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.10.2020 16:51 - Истории за съвпадения (или синхроничностите на Съдбата – от Бургас до Дубай – през Сливен, и обратно) -III част
Автор: temenuga Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1322 Коментари: 0 Гласове:
11

Последна промяна: 30.10.2020 15:21

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 image

В Дубай имах и интересни срещи – с българи, и не само. Още
първата ми вечер в далечното емирство, след полета, отидохме в испански
ресторант, в комплекса в египетски стил – WAFI. Говорихме си с моя
приятел, когато сервитьорът – симпатичен рус млад мъж, се доближи до
масата и усмихнато ни каза, явно чул българската реч и доволен, че вижда
сънародници: “Приятно ми е, аз съм Петър от Ямбол!”. Първата ми
среща с “местен”, освен служителите на летището, се оказа, съвсем
синхронично, с българин...
Продължавам с приятните запознанства в Емирствата. Дъщерята и
синът на моя дубайски приятел са типични космополити. Родени в
България, но са израснали в Дубай. След като са учили в Американския
университет в Благоевград, отново са се завърнали в Дубай. И двамата са
изключително харизматични, умни, амбициозни, успели, качествени млади
хора. Работят в областта на графичния дизайн. Синът живее с рускиня –
красива, фина и интелигентна, родом от Екатиринбург, също отраснала в
Дубай, понастоящем родителите й са в Москва. Тя е една от най-търсените
PR-специалисти в Обединените арабски емирства и говори български
учудващо добре. Дъщерята – също толкова красива и одухотворена, живее
с чаровен ирландец, който има бизнес с недвижими имоти и обича
българска ракия, боб чорба и пълнени чушки, т.е. качествено побългарен е.
Редовно пътуват с половинката си до България, знае доста български
изрази и един от любимите му филми е “Мисия Лондон”. Имат си чудесен
котарак – Йоши, който е порода “Руска синя котка” (отново
синхроничност!) и е абсолютен красавец и гальовник. И двете двойки са
свободни да пътуват постоянно до различни световни дестинации.
Стандартът в Дубай го позволява, а явно и техните лични качества, които
са предпоставка за спокоен и достоен живот. Наистина синхронизацията
на мотивация и реализация е забележителна, когато си свидетел на
възможността хора с качества да постигат мечтите си! Макар че моите
млади познати често работят по 12-14 часа дневно. Това е нормалният
ритъм в Дубай. Ако искаш добър стандарт, просто работиш качествено, и
по много. И неволно правя аналог с участта на повечето млади,
образовани, можещи хора в България. Голяма част от тях са неспособни да
се реализират и да осигурят адекватен на уменията и потенциала си добър
живот.
Ще разкажа – също с нескрита симпатия, и за семейство български
художници, които се занимават с вътрешна декорация на вилите на най-
богатите хора тук. Излишно е да споменавам, че красивата аристократична
креативна дама е от Бургас, а нейните художествени изпълнения за
луксозен интериор са истински шедьоври. Дъщеричката им е едно от най-
прелестните създания, които съм виждала. И, без съмнение, едно от най-
изявените и изобретателни деца в училището, което в Дубай е

задължително за всички, навършили пет години. Ех, този Бургас! И
неговите незаменими хора... А, иначе, артистичното българско семейство
си има: заек Синдарела, което – по нашенски, ще рече Пепеляшка,
накратко – Синди, гълъби, в специално направени за тях декоративни
къщички и една любознателна съседска котка – като прикачен елемент към
тяхната фауна, която наобикаля гълъбите, след което броят им
подозрително намалява. Забравих – и една симпатична домашна
помощница от Филипините, дошла директно от джунглата – милата, за
първи път се качила на автомобил в Дубай! А иначе говори доста приличен
английски, който, наред с арабския, е официалният език в Обединените
арабски емирства. Но тя, разбира се, не се причислява към домашните
любимци, по-скоро си е като част от семейството, много е прилежна, мила
и етична.
А стопанката на къщата сладкодумно ни разказа как един ден,
излизайки на двора, забелязала от входа на гълъбовата къщичка да се
полюшва елегантно... котешка опашка. И съответно да хвърчат перушини
наоколо. Последвал екшън от гонитбен характер, но котаната, разбира се,
избягала. Имала си дори и звънче, може би е държала да уведоми за
пакостливите си действия, или да се похвали с тях. Но твърде късно са я
чули, уви. А един ден дори подгонила нещастната зайкиня Синдарела.
Котка-мафиот! Като бяхме на гости наскоро, съзряхме котараната-
разбойничка да обикаля района, подрънквайки със звънчето, явно решила
да търси други незастраховани птичи къщички.
Съпругът на художничката, която е рицар-защитник на
онеправданите гълъби, макар да е само бургаски зет, е със златни ръце.
Сътворява както вълшебни замъци за малката принцеса, т.е. дъщеричката –
с чудно изрисувани зайци ала “Алиса в страната на чудесата” , така и...
китари. Да, с очите си видях как се прави истинска китара, която дори е с
прекрасен звук! За таланта и изобретателността на българите наистина е
излишно да говоря. Доказателството е, че навсякъде по света българите се
отличават с качествата си – всестранни. А бащата на художничката е
известен бургаски майстор на четката, както и брат й. Няма случайни
неща. И случайни срещи.
Mного забавно бе запознанството ми с талантлив българин, който
има в Дубай школа по китара. Бяхме на концерт на неговия ансамбъл –
също интернационален. В него свиреха млади руснаци, китайци на средна
възраст, възрастни индийци... и нашият познат художник, който майстори
китари. Имахме интересна случка на концерта. Бяхме с костюми,
подобаващо облечени за подобен форум, който беше във Френския
културен център. Незнайно как, ръководителят на състава реши, че сме от
Консулството. Mоже и да има известна прилика с реалните лица. Питал
художествения лютиер, дали това случайно не е г-н Консулът – имайки
предвид моя познат. А артистичният ни приятел казал на шега: “Разбира
се!” И ние се чудим, защо уважаваният диригент настояваше да се снима с
нас! Късмет си беше, че не ни публикуваха в някой местен вестник! Щяхме
да сме като фалшивата кралица от “Мисия Лондон”. Синхроничност
отново! Когато гледах този български филм и се задушавах от смях (а
после, като се позамислих – от срам...). Не съм предполагала, че и аз ще
попадна някога в подобна ситуация.
Между другото, открих и друг занимателен факт – българското
консулство в Дубай е точно... срещу клетката на жирафа в дубайския
зоопарк. Минавайки покрай сградата, забелязах, че жирафската глава е
единствената, която се подава над нивото на другите клетки и се вижда от
минаващите по улицата. Неволно направих аналог с нашия “дълговрат”,
жилав, устойчив на всякакви предизвикателства български дух и
самосъзнание. Каквото и да се случва, където и да се намираме, по
траекторията на успеха или провала, неизменно надигаме глава. И
задължително – с гордост.
Освен с наблюденията върху стратегическата за българите обител на
жирафите в Дубай, се обогатих и с две нови ценни запознанства – с
български музиканти – китарист и певица. В началото на януари, тази
година, бяхме в един красив комплекс на брега на Индийския океан, тогава
за първи път ядох омари – наистина великолепни на вкус. Когато
пристигнаха музикантите, преди началото на програмата, още като видях
момичето, си помислих, че толкова красива може да е само българска – със
специфична, неподправена, интелигентна, одухотворена хубост!
Китаристът, обаче, ми заприлича на испанец. Започна програмата. Още с
първата песен бях сигурна, че това не може да е нищо друго, освен нашата,
незаменима, световно доказана българска музикална школа. Дори питахме
усмихнатата сервитьорка – филипинка, разбира се, от каква народност са
музикантите. Но тя, разбрала, недоразбрала, ни уведоми, че са белгийци.
Хм, как така съм се излъгала, си казах. Но ние бяхме на маса, близка до
своеобразната сцена на открито и когато аплодирахме поредното им
брилянтно изпълнение, коментирайки тембъра на певицата и техниката на
китариста, вметнахме едно българско “Браво!”. В отговор от тях чухме
звучно “Благодаря!” на родния език. Е, казах си, няма никаква грешка!
Музикантите дойдоха да се запознаят с нас в почивката – мили, красиви,
във всякакъв смисъл, хора. Китаристът се оказа българо-перуанец, баща му
бил от далечната южноамериканска страна, затова го оприличих на
испанец. И двамата, обединили талантите си в дуета Нина§Ричи, бяха на
изключително професионално ниво. От тях разбрахме, че той е свирил с
Мария Илиева и има авторски албуми, а певицата е била дълги години в
Детския радиохор на маестро Христо Недялков – няма нужда от повече
атестации! Но поради чисто прагматични причини се бяха “заточили” в
центъра на нищото – в пустинята, сред “марсианските” пейзажи на
варовикови възвишения. Но затова пък – в свръхмодерен комплекс, на
брега на екзотичен плаж. И с прилично заплащане.
Момичето разказа и една типична история “по български”. За
жалост, колкото сме талантливи, толкова сме и... типични байганьовци
понякога. Преди година, на същия този красив плаж на Индийския океан,
певицата дочула българска реч със следната реплика: “Изми ли си
краката!?” Разбира се, доближила се до двойка възрастни хора, очевидно
говорещи на родния ни език, и най-радушно им казала:
“Радвам се, че срещам българи тук!”
А възпълната дама със скъп цял бански костюм й отговорила
троснато:
“Абе, момиченце, ти да не си мислиш, че в България няма богати
хора и не можем да дойдем тук ли!?”
Като чух историята, буквално се засрамих и си помислих, че след
подобен блестящ диалог, със строго изразен дисбаланс между
събеседниците – относно емоции, възпитание и култура, коментарът е
излишен...
Запознах се и с православен индиец от щата Керала, учил в Харвард
и твърде далеч от балканските ни нрави. Послесловът е посветен на
неговата индийско-дубайско-българска история. А края на книгата написах
преди последната, т.е. настояща, история – ей така, сякаш часовникът на
времето обърна хода си – като в новелата “Странната история на
Бенджамин Бътън” на Скот Фицджералд (и едноименния любим мой
филм). Първо послесловът, после историята. Може би синхроничност, в
обратна посока. А след като изгледахме същия този любим мой филм, в
ранни зори, по един руски сателитен канал, ден преди заминаването ми,
играхме... танго. И плакахме, безмълвно, преглъщайки горчиво-нежните
послания на филма, като необходими целебни житейски хапове. И
осъзнавайки, че всъщност животът е едно символично танго – две напред,
една назад...
А индиецът от послеслова работи в момента в Доха, където
консултира правителството на Катар и пътува всяка седмица да вижда
майка си, за която съм разказала в същия този послеслов. Бил е женен за
американка, но са се разделили, сега е със симпатична малка китайка, на
която фините малогабаритни физически размери не й пречат да е
милионерка и да носи чанта за няколко хиляди долара. Но по нищо не личи
от държанието й – напълно естествена, мила и отзивчива е. И двамата са
много духовити, истинско обогатяващо удоволствие е да се общува с тях.

Сред новите ми познанства на Изток е и ливанец, завършил
операторско майсторство в кинофакултета на ВИТИЗ (НАТФИЗ), също
състудент на моя дубайски приятел. Българският възпитаник със сини очи
е женен за словачка. Дъщеря им е чаровна и амбициозна – една от най-
успелите в училище, където учат предимно деца на заможни семейства и
вместо учебници имат... айпади. Носеща славянски и арабски гени,
живееща в Дубай, в клас с ученици от всякакви националности и раси – тя
е истински съвременен космополит, като повечето млади хора в Дубай.
Особено мило бе да се докосна до емоциите на ливанеца, работещ в
международния арабски канал MBC и пазещ прекрасни спомени от
България. Изненадах се, че все още говори български много добре. С
истинска любов разказа за гостоприемна България, хората, условията,
възможностите, някакво незабравимо малиново вино, което е пил. Топло
ми стана наистина, когато го чух да споменава с благодарност Родината ми
и хората в нашата измъчена, люшкаща се в крайности и ненамираща
своята истинска адекватна позиция в историко-икономически план
страна...
Новите ми приятели разказаха, че преди да се установят в Перлата
на Изтока, са живели в Ливан. С ужас си спомняха как са ходили на
прибежки до училището на дъщеря си и са виждали уцелени от бомба коли
и къщи – в близост до тях. Не пропуснаха да благодарят на съдбата, че сега
поне живеят спокойно. Мислех си – напълно го заслужават! От тях
разбрах, че плановете им за бъдещето са свързани като че ли повече с
Европа, отколкото с Азия – още едно доказателство за глобалните
миграционни процеси в днешно време...
А иначе, същите тези усмихнати хора от интернационалното
семейство с много родини и пристани, няколко пъти ни каниха на най-
богатите, щедри и поднесени с обич трапези, на които някога съм била.
Влюбих се в ливанската кухня, особено в салата табули и един десерт –
халават ел джибне – нещо като разтеглен с точилка пласт от обезсолено
сирене, захар, грис, розова вода, с пълнеж от извара и украсени със сладко
от... портокалови цветове, гарнирани с шам фъстък! Уникално цветово
съчетание на бяло, оранжево-червено и светлозелено! А вкусът бе
наистина божествен!
Трябва да спомена и превъзходното червено вино, което семейството
бе донесло специално за скъпи гости от пътуването си в Словакия през
лятото. Домакинът гордо отвори художествено оформената в словашки
фолклорен стил бутилка – на корковата тапа, по дължина, с големи букви –
и съвсем синхронично! – беше изписано BULGARIA! Няма как да не се
трогне човек...
Каква ирония на съдбата – отново! Моя близка приятелка, която сега
живее на друг континент, навремето, преди повече от двадесет и пет
години, беше лудо влюбена в ливанец. Тя ми разказваше с възхита за
техните традиции, култура, душевност, възпитание и толерантност. Ето,
дойде време да го усетя и аз. Приятелското чувство на тези хора е наистина
неоценимо!
А относно ливанската душа – сещам се за още едно преживяване.
Бяхме в един оазис в пустинята, невероятно красив спа комплекс, точно на
Halloween. Не уважавам много този празник, но хората, дегизирани като
Карибския пират, Капитан Хук или Witch (вещица), което ще рече
нашенска Баба Яга, бяха наистина забавни. Но безспорно най-
впечатляващото от вечерта в оазиса бе един харизматичен певец и
китарист, който с гордост се представи, че е от Ливан – с костюм и маска
на Зоро, дълги буйни смолисти коси, дълбок съзерцателен поглед,
изтънчени пръсти и... един от най-дълбоките и въздействащи гласове,
които съм чувала. Хипнотизиращо присъствие. Накара ме да заобичам
арабската музика, изпяваща тъжната красота на изтръгната сякаш от
недрата на душата болка... А когато, в края на вечерта, посвети на
преобладаващата европейска част от присъстващите дами моята любима
песен Lady (”Лейди”) на Кени Роджърс – споменала съм тази песен в
блога си – синхроничност, отново!), не можах да сдържа сълзите си. Не
бях чувала някой на живо да изпълнява по такъв чувствен начин тази
невероятно нежна песен.
На финала на тази леко объркана и включваща много елементи,
места, хора и отношения история, ще спомена и най-абсурдната дубайска
случка – в местното метро, истинско технологично чудо. Видях, с
изумление, как вагоните се движат без водач, с пълно дистанционно
управление (даже рима се получи!) Бе стряскащо да се види как пристига
влакът, воден от... никого, нещо като Летящия холандец в съвременен
вариант! Уникално съоръжение, наистина – разбрах, че е единственото
метро на Арабския полуостров.
Но с дъщеря ми имахме не особено приятно преживяване в същото
това забележително чудо на съвременната научна мисъл... Бяхме излезли в
43-градусова жега, сами, като имах намерение с метрото да я разведа из
по-известните молове, където единствено, освен в домовете, може да се
диша нормално при такива температури навън. Купихме си билети за
целия ден, за да обиколим повече места. Сменихме луксозното возило на
точната спирка, т.е. не успяхме да се загубим и объркаме. Слизайки от
ескалатора, видяхме, че влакът в нашата посока е пристигнал и се
затичахме да го хванем. Изобщо не бях забелязала къде влизаме, спомням
си, че влетяхме в първия вагон и от него се виждаше как минаваме по
релсите, без никакъв помен от водач. Наистина се почувствах като в
електронна игра или бутафорно детско влакче, управлявано дистанционно.
Съжалявам, че не снимах, но ако бях – след това щях да имам още по-
голям проблем... Поогледахме се с дъщеря ми – странно, помещението
беше по-различно от това, което бях видяла предишния път, когато се
возих, седалките – кожени, на тях – само забулени дами, с тежки скъпи
накити. Хм, позачудих се, погледнах табелата, гледам VIP сектор, само с
Gold Card (Златна карта)! Е, казах си, не е фатално, ще слезем на
следващата спирка и ще се преместим. А и откъде бих могла да знам, че
имало класово разделение! Никой не ме бе предупредил. Отгоре на всичко,
съзрях и надпис, който забранява дъвченето на дъвка. Казах на дъщеря ми
бързо да извади дъвката от устата си, или поне да я глътне незабелязано,
но тя с учудване се обърна към мен: “Абе, мамо, кой ще ни види тук?” Кой
ли?! На следващата спирка се качиха две едри забулени дами, едната с
обръсната и изрисувана с молив вежда. Гледаха респектиращо-
подозрително и ни попитаха дали знаем къде сме. Обясних, че тъкмо сме
разбрали и сме щели да слизаме, за да си сменим вагона. Извиних се най-
културно няколко пъти, че сме бързали и не сме знаели за VIP сектора.
Поне не бяхме сами в нарушението, това беше успокоителното. И други
“простосмъртни” туристи като нас бяха объркали и влезли в зоната на
недосегаемост. Свалиха ни вкупом на спирката и извадиха внушително
тесте с фактури за още по-впечатляваща за нас глоба – приблизително сто
и двадесет лева! А сега, какво щяхме да правим! Бяхме и с утежняващо
обстоятелствата провинение – дъвка. После се сетих, че дъщеря ми беше и
с огромен пръстен във форма на кръст на ръката си. Отгоре на всичко – с
рокля с цепка, макар и одеждата да беше със съвсем прилична дължина!
Сигурно и това се е видяло от камерите, които веднага ни разпознаха като
нарушители, с дъвка, без дъвка, с цепка, без цепка, с предизвикателен
пръстен – всякак.
Дъщеря ми на шега каза: “Мамо, давай да бягаме!” Къде ще бягаме,
навсякъде бяхме зорко следени с камери, като в Big Brother! Дъвката –
щателно и надлежно, съзряха, камо ли бягащи балкански субекти в
нарушение ще пропуснат. Тогава вече със сигурност арестът нямаше да ни
се размине. И съответно – екстрадирaнето. Трябваше да платя, нямаше
накъде. Нарушили бяхме правилата, макар и без да знаем.
Отчаяна, се обадих се на моя дубайски приятел, който, отгоре на
всичко, бе зает със сериозен работен ангажимент по същото време. Той ме
посъветва да говоря със супервайзора. Едната дама твърдеше, че тя е
отговорник. Явно беше поскрила истината – впоследствие се оказа, че
шефът е друг. Но със самочувствие продължаваше да настоява, че няма
прошка, трябва да си платим глобата. Другата стриктна служителка, без да
усетя, ме бе надраскала инкогнито (и уж случайно) с химикала си,
подготвен за писане на глобата – по белите риза и чанта. В това време
пристигна костюмиран представителен мъж, също местен, признавам –
много любезен. Представи се за супервайзор и попита какъв е проблемът.
Помолих го да говори по телефона с приятеля ми, както той ми беше
поръчал. Съгласи се, защото дамата с обръснатата вежда категорично беше
отказала и ядосано повтаряше:”Пеналти, пеналти!”, т.е. наказание. Не
знам какво е било съдържанието на тайния разговор на високо равнище, но
след малко – пред очите на всички други “арестувани”, пуснаха най-
любезно и с почести само нас. Без глоба. Служителката с ексцентричното
оформление на веждата размаха пръст и с явно недоволство, назидателно,
но и с необходимата сдържаност, каза: “И момичето повече да не дъвче
дъвка!” За VIP зоната и нейната неприкосновена недостъпност за
простосмъртни като нас дума не обели този път.
Така или иначе, супервайзорът ни изпрати като VIP гости, макар и
без Златни карти. Тъй като ни бяха блокирали билетите, за да не можем
да “избягаме” през загражденията на метростанцията, любезният държавен
служител дори ни отвори – със служебния пропуск. Пълна демонстрация
на уважение! А сред останалите “арестувани”, една жена – май беше
полякиня или рускиня, молеше да й простят, нямала толкова пари. Бяха
безкомпромисни. Молех се след това, да са освободили и другите – от
кумова срама, както се казва. Стана ми съвестно за хората! Макар че
ядосаните служители всъщност си бяха в правото. С незнанието си, бяхме
нарушили техните закони. Мислех си – как доста често, ние, българите,
имаме навик да заобикаляме правилата, а после неизменно виним другите
за собствените си грешки...
А аз може би някой ден ще разбера какво всъщност се случи по
време на конспиративния разговор със стратегико-политико-
психологически оттенъци. Неслучайно на китарения концерт във Френския
културен център помислиха моя дубайски приятел за дипломат... Той,
обаче, не пожела да ми разясни. Поне засега.
А тази последна моя дубайска нощ започва тъжна. С кръвно
налягане, ескалирало до 167/135, при обичайно 90/60. Тези почти двойни
параметри на моето нормално състояние ме изваждат не само от чисто
физиологическия ми баланс. Всъщност, емоционалното ми равновесие
явно е излязло от параметрите на нормалното. Затова се чувствам толкова
зле, за първи път в живота си с подобно кръвно налягане.
А щях да пиша за продължението на историята, за още впечатления
от начина на живот и мислене тук. Утре вече няма да има тук. Ще има
отново там, в моя Бургас, на брега на моето море, незаменимото.
Не знам дори дали ще издам тази книга. Мисля си – писах за себе си,
за моите болки и лутания, преминах през лабиринта на собственото си
пречистване, оглеждайки се във всяка брънка на чувствата, до които се
докоснах през последните двадесетина дни.
Историята трябваше да има друг край. Тя завършва сега, на 15-и
ноември, 2014 г., в Дубай, 2.11 ч следобед, местно време. Излитам след по-
малко от шест часа. Дано оцелея с високото си и необичайно за мен
кръвно. Осъзнавам, че многото емоции напоследък, които преминаха като
водовъртеж през мене, го предизвикаха. Като вътрешна ескалация.
Надявам се да я неутрализирам и на родна земя да се почувствам по-добре.
Важното е, че успях да завърша започнатото, точно в последния ден.
Може би в края на последното ми идване тук. Благодаря на Съдбата за
възможността да напиша книгата си. И за шанса да достигна дотук. И да се
завърна. Като щъркелите.

Дубай, 15.11.2014 г.

/Във видеото се съдържат снимки, от местата, които съм описала в книгата/ 








Гласувай:
11



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: temenuga
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2417956
Постинги: 152
Коментари: 4956
Гласове: 45014
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031