През 1905 г. Софийският общински съвет взима решение да се постелят с дялани камъни улиците - Мария Луиза от Лъвов мост до църквата "Св. Неделя", Търговска (намираща се по права линия, теглена от новия фонтан пред Градската баня до Двореца, Княз Александър, Леге, бул. Зар Освободител, Пиротска и бул. Дондуков до пресечката с ул. Раковски.
Решава също да се продължи бул. Фердинанд от 6.09. до Раковски и от 6.09. от Патриарх Евтимий до Перловската река. От двете страни на бул. Мария Луиза се редяха 1-етажни и 2-етажни сгради, от партера на които надничаха тесни витрини на гостилници, бирарии и бакалници. Тази улица беше най-оживената.

На мястото на днешните Хали, се издигаше дървеният цирк "България", срещу него чак до ул. "Сердика" се простираше пустеещо място, зад което се гушеха силуетите на няколко стари турски къщи. В югоизточния ъгъл на джамията "Баня баши" се намираше, потънала в земята, старата турска баня с нейните 2, женско и мъжко, отделения. На празното място пред фасадата на сегашния Цум, се издигаше хотел "Македония" и кафене "Македония", гостилница "Цариград", дрогерия "Златен лъв", малки и тесни овощарски магазинчета, кафененца, бозаджийница и др., а по-горе от тях, от 2-те страни на улицата, се редяха касапските и рибарски дюкяни.
Улица "Мария Луиза" завършваше при площад "Св. Крал", дн. Св. Неделя, в средата на който се издигаше една черква, не по-голяма от днешната. В нея се съхраняваха останките на крал Стефан Милутин (1282-1321 г.). Черквата се наричаше "Св. Крал" и през Първата Световна война, бе заменена с името "Св. Неделя".
Площадът бе обграден с 2-етажни сгради - с магазини в партера и жилища на горния етаж. В северната линия на площада се издигаха сградите, които народът наричаше "Къщите на златните вдовици". Те бяха притежание на жените на бившите министър-председатели Стефан Стамболов и Димитър Петков.  След убийството на Димитър Петков печатът изнесе, че наследниците му били декларирали 5 милиона златни лева само в облигации.  
Южно от  площада се разстилаше широкото платно  на ул  "Витошка", която беше най-изоставената и окаяна улица. Тя нямаше нито макадамова настилка, нито бордюри, нито тротоари. Едни от 1-етажните й ту масивни, ту паянтови сгради, бяха разположени на уличната линия, а други или навътре от нея. Между улиците "Денкоглу" и "Солунска" надничаха люшнати на една страна и почти потънали в земята стари, окаяни турски сгради, на които покривите можеха да се стигнат с вдигната ръка.
Най-забележителните здания на тези улици бяха 2-етажната къща на известния по това време очен лекар д-р Гергинов, заемаща северозападния ъгъл на бул "Витошка" и ул. "Солунска", и Турската легация, наричана тогава Турското консулство, която се намираше в северозападния ъгъл на улиците "Хан Аспарух" и бул. "Витошка". Това бе луксозна 2-етажна къща с градини и с водоскок. До обявяването на независимостта 1908 г. чуждите дипломатически представители в България носеха титлата "Дипломатически агенти", а представителят на Турция - титлата "комисар". "Витошка" беше жилищна улица с няколко малки кръчми и бакалници.
Близо до ул. "Денкоглу" имаше потънала в зечята гостилница "На дне", в която можеше да се получи порция кисело мляко за 5 ст., а порция готвено за 10 ст. Сградите бяха ту паянтови, ту тухлени. На ул. "Алабин" се анмираше паянтовото 2-етажно училище "Денкоглу", театър Люксембург, прочутата гостилница "Балкан" на Муховски, фотографията на Владикин и др.  
От днешния площад Славейков чак до края на ул . "Граф Игнатиев" имаше само 2 забележителни сгради - Черната Джамия, сега църквата "Св. Седмочисленици" и бившият керван сарай на Коджа Мехмед паша, който се намираше там, където сега е градината пред църквата. Черната джамия добива прозвището си след Освобождението, когато е била превърната в затвор. Тя е била построена през 1528 г. през времето на султан Сюлейман І. През 1902/3 г. тя е бива преустроена в черква от архитектите Момчилов и Миланов при съдействието на руския архитект Померанцев. Затворът се премества в кервансарая, който до тогава е бил военен вещеви склад, в който се влизаше откъм ул. "6.ІХ". След построяването на новия затвор кервансараят пак стана вещеви склад. Неговите дебели вековни стени бяха разрушени след 1920 година.
На север, зад кервансарая, там където сега е Министерството на Вътрешните работи, стоеше малко здание, в което се помещаваше Вътрешното министерство. То беше 2-етажно в ъгъла и 1-етажно в двете си крила. През 1881 и 1882 г., то е служило за дворец на княз Александър Батенберг, докато бил преустроен старият конак на дворец   В югоизточния ъгъл на улиците "Гурко" и "6.ІХ" се издигаше малка 1-етажна сграда с 5-6 стаи, в която се помещаваше чак до края на Първата Световна война Министерският съвет. От тук до бул. "Цар Освободител" се редяха 1-етажни сгради, от които само 2 бяха със специално предназначение. Едната, която се намираше на мястото на Дома на работниците по кредита, беше интимната къща на княз Фердинанд, в която ставаха срещите с любовниците му.
В югоизточния ъгъл на ул. "6.ІХ" и "Аксаков" имаше празно място, в дъното на което, по линията на "Аксаков" имаше 1-етажен паянтов салон, където се помещаваше Рисувателното училище. При хубаво време студентите рисуваха на двора. След като по-късно бе издигната сградата на Художествената академия, художникът Тръпко Василев преустрои това помещение на галерия, единствената в София за дълги години. Ул. "Аксаков" се състоеше от малки 1-етажни сгради, някои от които бяха разположени в дъното на добре гледани градинки.
Там, където се издига североизточният ъгъл на Военното министерство, се намираше прочутият 4-ти участък, чието предназначение беше да охранява Двореца. Срещу него в остаряла сграда се намираше редакцията и печатницата на в-к "Камбана".   На изток от Народното събрание, върху площта на днешната градинка имаше една горичка от акации. През Първата световна война този терен, бе подарен на Германия за построяване на легация.
Северно и близо до нея стърчеше уединен малкият салон на Рисувалното училище. Северно от този салон, на мястото на Машинно-електротехническият институт, се издигаше разрушената от бомбардировките през 1944 г. Държавна печатница. Основата на Държавната печатница е положена през 1881 г. с един кредит от 50 000 лв., гласуван по предложение на Петко Каравелов през 1880 г. За нея са били доставени от Австро- Унгария 3 плоски машини, 2 американки, ръчна преса, 1 апарат за стереотипия и 1 книговезки нож. Тази значителна за времето си техника е била внесена през Ломското пристанище и с голяма мъка е била превозена през Петроханския проход с биволски коли.
По липса на пригодено за целта помещение печатницата е била поместена в Буюк джамия (днешния Археологически музей) и е съжителствала с настанената там Народна библиотека. Целият персонал на печатницата е бил от 30 души, между които са и 12 хърватски печатари, назначени по договор.
Основният камък на голямата Държавна печатница е положен на 14 юни 1885 г., а сградата е завършена 1887 г. и е струвала 72 500 лева. В нея е пренесена и Областната печатница от Пловдив.
1905 г. в Държавната печатница вече работят 388 работници.   На запад, на значително разстояние от Държавната печатница, се издигаха полуразрушени и потънали в бурени развалините на построената през 6 век църква "Св. София", а на север от печатницата - Първа мъжка гимназия, открита през 1879 г., в едно от крилата на които се помещаваше и Физико-Математическият факултет. Между Народното събрание, Държавната печатница и църквата "Св. София" се простираше една покрита с бурени, трапове и разхвърляни материали площ, на която бяха изкопани основите на храм "Александър Невски".
На запад от Църквата "Св. София" се издигаше зданието на Руското агентство. В югоизточния ъгъл на ул. "Раковски" е 2-етажното здание на бившето Военно училище, превърнато по-късно във Военна печатница. Ако от тук слезем на бул. "Цар Освободител" и хвърлим поглед на юг по протежението на ул. "Раковски", ще видим освен 1-етажни жилищни сгради, чиято еднотипност бе нарушена само от следните 2-етажни сгради: хотел "Империал" на мястото на Министерството на финансите между ул. "Славянска" и ул. "Аксаков"; Земеделската банка на югозападния ъгъл на ул. "Раковски" и ул. "Вълкович" (днес "Иван Вазов"), Иван Вазовият дом, построен 1895 г. на 100 кв. м. площ, жилището на неговия брат генерал Георги Вазов, построено в мавритански стил на ъгъла на ул. "Гурко"; домът на Серафимов на североизточния ъгъл на улиците "Раковски" и "Граф Игнатиев"; срещу него 1-етажно жилище, до което се издигаше 2-етажното здание на генерал Рачо Петров, в което десетки години се помещаваше Министерството на Народната Просвета. В западната страна на ул. "Раковски" 2-етажен бе домът на Стефан Стамболов на ъгъла на ул. "Цар Крум", а от 1-етажните  известни бяха дипломатическият "Юнион клуб" на ъгъла на ул. "Вазов" и Инженерното дружество.
Ул. "Раковски" на север, под бул."Дондуков", бе слабо застроена и на изток от нея се простираха зеленчукови градини. Ул. "Раковски" южно от бул. "Цар Освободител" бе в известна степен улица на софийския хайлайф, на нея се намираха жилищата на известните софийски граждани: Стефан Стамболов, Иван Вазов, ген. Георги Вазов, Атанас Буров, Тодор Иванчов, Сава Иванчов, Серафимов, Гюзелев и др. Между днешните улици "Гурко" и "Иван Вазов", пред къщата на Гюзелев, която се намираше срещу празното място на ул. "Раковски" бе нападнат и убит Стефан Стамболов на 3 юли 1895 г.  
Най-старият паметник в София е черквата "Св. Георги", построена като баня през римското владичество - 2 век, от император Траян. При нападението на вестготите 376-382 г. банята била разрушена. След нашествието и оттеглянето на хуните - 447 г. и на остготите - 473-488 г., развалините на банята били преустроени на черква. Поправяна и разширявана, тя след 1000 г. става митрополитски храм, в който са били пазени останките на сръбския крал Стефан Милутин. 1469 г. в нея са били пренесени и останките на Иван Рилски, от където са отнесени в Рилския ванастир. Към 1538 г. черквата е била превърната в джамия с името "Гюл джамия". След Освобождението тази джамия е отстъпена на новооснованото и непросъществувало дълго дружество "Балкански сокол", след което става военен склад. 1893-1897 г. в нея са пазени останките на княз Александър Батенберг, след което от време на време в нея са извършвани религиозни обреди.
Това е църквата "Св. Георги" в днешно време, зад хотел "Балкан", при Президанството.   Църквата "Св. София" е построена от император Юстиниян през 6 век. Черквата е била обърната в джамия към края на 16 век. По време на земетресението от 23 март 1818 г. и на 18 септември 1858 г. сградата е била полуразрушена и изоставена от турците.
След Освобождението е служила за склад. През 90-те год. на 19 в. върху черквата е била издигната дървена наблюдателна пожарникарска кула, тъй като е била най-високата градска точка.
1900 г. нейното южно крило е било приспособено за молитвен дом.   От турско време са останали сградите на 3 джамии, Буюк джамия, с 9 покрити с олово кубета, построена 1474 г., днес там се намира Археологическият музея, Баня баши джамия, построена 16 век, и сега действаща и Черната джамия, наричана още Коджа Дервиш Мехмед Пашомата джамия, построена при султан Сюлейман през 1528 г. от великия турски архитект и инженер Ходжа Мимар Синан - днес тя е църквата "Св. Седмочисленици".
През 16 и 17 век в София, е имало 150 до 300 джамии. Каниц, който посещава София 1871 г. посочва 45 джамии. При Освобождението на били 27.  

Софийските улици през 1905 г. бяха кали, прашни, разнебитени и осеяни с трапове. Извън големия център нямаше канализация, водопроводи и тротоари. Владайската и Перловската реки не бяха регулирани. Водата беше оскъдна. В редица квартали нямаше жилищни, а имаше само квартални чешми. Дори в централната улица "Аксаков" повечето жилища имаха само дворни чешми.
Центърът също страдаше от липса на вода, която му се осигуряваше само през определени часове на деня. Често пъти водният натиск бе толкова слаб, че не можеше да изтласка водата до първия етаж и тя се черпеше от водомерите в мазетата.
До 1905 г. за нуждите на София бяха каптирани само 5 малки Боянски извори, чийто дебит беше много малък. Дворецът и Военното училище имаха специален водопровод, по който идваше водата от един каптиран при Драгалевския манастир извор.  

И газеничето и лоената свещ, и железният светилник поддържаха и в началото на 20 век своя живот пред нахлулите в София техни съпернички-аристократки - петролната лампа и стеариновата свещ. Редица големи софийски локали се осветяваха с така наречените лампи "Петролукс", при които не гореше пряко газта, а нейните газове, отделяни чрез нагряване със спирт на една азбестова мрежичка. Първата електрическа крушка светна в София на 1 ноември 1900 година.
Газта се внасяше в България от Батуми, Русия и Плоещ, Румйния в специални от по 15 литра 4-ъглови тенекиени съдове, вместени по 2 в сандък. Предпочиташе се батумската газ, която при горене не миришеше силно. Както тенекиените съдове, тъй и сандъците имаха и друго предназначение. Празните съдове се изваряваха и в тях се поставяше сирене, мед, мас, туршии и др. Държаните в тях продукти не рядко поднасяха неприятни изненади на домакините - парфюмът на първоначалното им съдържание. Когато продавачът на такъв продукт оставаше неизвестен, купувачът се утешаваше с известната народна пословица - "Пенявиш се, не пенявиш се - ще те ям, пари съм дал!".
Газовите сандъци също се ползваха вторично - за кревати. Леглото в бедната къща се монтираше и още по-лесно се демонтираше. 4 газени сандъка, по 2 за всяка страна, купени по 30 стотинки единият, образуваха краката на кревата. 4-5 дъски заместваха пружината. Положеният върху тях дюшек имаше най-разнообразно съдържание: слама, сено, лупеж от царевица, парцали и др.

Табленият креват бе лукс. Той се внасяше от Виена и Будапеща. Цената на изработения у нас креват от железни пръчки не беше по силите на всеки бюджет.   Магазините бяха съсредоточени в улиците: Търговска, Леге, бул. Дондуков, Пиротска, Нишка и Мария Луиза. Само бакалниците бяха пръснати из целия град. В тях се продаваха следните стоки: сол, захар, кафе, леблебии, сирене, кашкавал, маслини, ориз, газ, сапун, спирт за горене, оцет и др. подобни. Олио нямаше, тъй като слънчоглед тогава не се отглеждаше. Продаваше се зехтин.
Сапунът и за пране и тоалетният се внасяше от чужбина. На почит беше гръцкият зелен сапун за пране, наречен "гиритски" и английският, наречен "сънлайт" и "шихт". Тоалетни сапуни в ограничено количество произвеждаха фабриките на Папазов и Георгиев в Пловдив и на Каназирски в София, а сапунът за пране, също в ограничено количество, се правеше и от малки занаятчийски работилнички. Значителен брой домакини сами си приготвяха сапуна за пране.
В бакалниците наред с предпочитания татарпазарджишки ориз, се продаваха и няколко сорта италиански, индийски и индокитайски ориз. Заплатите бяха ниски и не се получаваха редовно. Бакалинът кредитираше до 1-вото число на месеца чиновниците, работниците, като вписваше в специален тефтер взетите на вересия продукти.
Хлябът също се взимаше на кредит и се бележеше на т. нар. Рабош. Това е едно малко, кръгло 20 см. дръвце, разцепено по средата по такъв начин, че в края на едната половинка остава малка кръгла част, в глъбинката на която може да се втикне другата половинка. Половинката с кръглата част остава у хлебаря, който я продупчва, за да я навърви, а другата половинка задържа клиента. Бройките на взетия хляб се бележат с изрязани върху двете съединени половинки черти. След операцията у всекиго остава половинката на рабоша, която в случая изпълнява функцията на едно точно копие.
Магазинчетата бяха малки, тесни и тъмни, с отрупани безредно витрини. Манифактурата, галантерията, конфекцията, железарията, стъкларията, порцеланът и др. се намираха предимно в ръцете на чужденци и местни евреи, а колониалът, бакалията, кръчмарството, бижутерията, книжарството и др. в ръцете на търговците българи, арменците имаха значителен дял в бижутерията и часовникарството.
Почти всички артикули, с които търгуваха изброените браншове, имаха чужд произход. От местен произход бяха само хранителните продукти, грубите вълнени платове (шаяци) и занаятчийските произведения.
Правителството на Константин Стоилов, за да гарантира пласмента на местния текстил, бе задължило всички чиновници да носят дрехи само от местен шаяк. Те бяха еднакви по цвят и качество, светлокафяв шаячен плат, такъв, какъвто само нашите фабрики можеха да произвеждат, а те бяха доставчици на турската армия. Тази мярка няма дълъг живот.  
Стоките в деликатесните магазини бяха, като изключим копривщенската луканка, изключително вносни. Гръцките коняци, френските ликьори, немската бира, пражката шунка, унгарският салам, швейцарските сиренета, португалските и норвежки сардели, руските хайвери и пушени риби, турските лакерда, гръцките октоподи и ентугардо, италианските макарони и пр. и пр. - всички тези артикули заемаха централно място в лавиците на големите магазини и в листите на първокласните ресторанти.
(А един ден опитните кюстендилски овощари бяха изненадани, като видяха в деликатесните магазини на ул. Търговска внесени от Калифорния ябълки и сливи!
Никои от магазините не бяха строго специализирани, но почти всеки бе нагодил стоката си и цената й към определена категория купувачи.
В софийския пазар имаше 3 категории магазини, 3 качества стоки и съобразени с тях цени. Напр. манифактурните магазини на Месер и Розенбаум, галантерийните магазини на Полицер и Пипев, деликатесните "Златна рибка", "Феликс Потев" и "Червен рак" по цени бяха достъпни само за софийския хайлайф.
За магазините нямаше определено работно време. Те се отваряха и затваряха съответно преценките на собствениците им.  

Сладкарниците бяха само 3 - "Охрид", "Роза" и "Панах", разположени в северната страна на бул. "Дондуков" от площад "Св. Неделя" до ул. "Сердика". В тях се поднасяше чай, кафе, мляко и пасти. При хубаво време на тротоара пред тях се изнасяха маси и столоме, които клиентите предпочитаха, но обаче и бяха непрекъснато обезпокоявани с непреклонна упоритост от просяци. Когато просяците не успяваха да изпросят нещо, по-младите от тях грабваха бързо от сервираните пасти и изчезваха мигновено.
Поискате ли пасти, веднага ще ви се поднесат вода и чиния с 10 разнообразни сладкиша. Винаги 10. По остатъка прислугата изчисляваше стойността на консумацията. Чаят, пастите и кафето се заплащаше по 10 ст. в сладкарниците "Охрид" и "Роза", и по 15 ст. в "Панах". "Панах" се посещаваше от буржоазията и висшата бюрокрация, "Роза" от младежка и дамска клиентела, а "Охрид" от македонстващи и левичари.  

От кафенетата най-известни бяха "Македония" и "България", заемащи партерите на хотелите със същите имена. И на двете места се обсъждаха само политически въпроси. Посетителите на "Македония" бяха предимно македонци и македонстващи българи от дребнобуржоазен произход, а на "България" от политици, лекари, адвокати, писатели, интелектуалци, висши бюрократи и др. Тук в 2 специални отделения, съединени с  централното помещение, се играеше на покер, бридж, а в централната зала имаше билярд. Кафене "България" се посещаваше доста редовно от Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Кирил Христов, Елин Пелин, Антон Страшимиров, от професори, лекари, адвокати и висши бюрократи.
Освен тях имаше и редица други кафенета - малки, тесни, завряни в неприветливи помещения. И тук се бистреше политиката, и се играеше на карти, табла и домино, и тук се спореше, но спокойно и без претенции. Тук кафето струваше по 5 ст., а в "България" беше по 20 ст.
От тази категория кафенета най-забележително беше арменското кафене на Хогас Микасини, намиращо се между аптеката на Джераси и хотел "Македония", приблизително там, където е сега страничният вход на ЦУМ, откъм Централната баня. Тук редовни посетители бяха Елин Пелин, Димчо Дебелянов, Чудомир, Андрейчин, Чичо Стоян и др., артистите Иван Попов, Васил Кирков, Тачо Танев и др., журналистите Симеон Радев, Козак Чермак, Йосиф Хербст и др.
Бирариите бяха разделени на 3 класи. От 1-та класа имаха право да работят до 1 часа след полунощ зимата и до 2 часа след полунощ лятото; от 2-ра класа - съответно до 12 и 1 часа, а 3-та класа съответно до 11 и 12 часа. Първокласна беше бирарията "Червен рак", която се намираше около празното място, където сега е фонтанът пред Народния музей и "Бюфетът" в Градската градина, който бе разположен в дясно от изхода към ул. "Аксаков" и бе разрушен 1906 г., представляваше дървен правоъгълен павилион с наредени пред него маси.  Тези 2 заведения се посещаваха от тъй наречения хайлайф, към който тогава спадаше и офицерството. На офицерите не се разрешаваше да посещават други заведения, освен първокласните, които бяха изрично изброявани в издаваната всяка година заповед по гарнизона.
Второкласни бяха бирариите: "Дълбок зимник", с градина в северозападния ъгъл на бул. "Руски" и ул. "Сан Стефано", "Шуменската", където сега е Министерството на Просветата и Културата на бул. "Дондуков" и "Батенберг" - източно от старинната черква "Св. Георги", в оградения от Министерството на енергетиката правоъгълник. В "Батенберг" свиреше струнният оркестър на австриеца Швертнер.
В помещенията на "Дълбок зимник" и "Батенберг" се събираха работническите събрания и вечеринки.

Народът посещаваше бирариите, които се намираха от двете страни на тогавашната ул. "Мария Луиза" и в които свиреха военни и шопски оркестри и др. Това бяха бирариите "Здраве", "При шопите", "Братя Рогачеви" и в пасаж "Св. Никола" - бирария "Родопи".   Извън града бяха известни 4 заведения: бирария "Павлово", в парка на пивоварната фабрика на събрина Павлович, който завеща имуществото си на държавата; ханчето при 4-ти км. - Слатинския хан, по Цариградското шосе; градината "Балкански" в Лозенец при стръмнината на пътя за Драгалевци, в градината "Преславна" на Иванчо Гърчев, която се намираше на ул. "Патриарх Евтимий" на мястото на издигнатото срещу Първа градска болница училище.
Всяка неделя, с необходимите хранителни продукти в ръка тези заведения се посещаваха семейно. Зимно време в салона на Гърчев, ставаха и обичайните литературно-музикално-танцови забави. В тези заведения се поднасяха всички видове спиртни напитки и пълният асортимент скара. На особена почит беше т.нар. "Мешано", състоящо се от всички видове печено месо: кебапчета, кюфтета, шишчета, котлети, филета, дробчета, далаци, момици, ядки, опашки, бели и черни бъбреци, шерденчета и пр. Едно мешано струваше в зависимост от локала от 0,80 до 1,20 лв. и бе достатъчно да задоволи апетите на 4-членно семейство. Кебапчетата навсякъде имаха универсална цена от 5 ст. През деня локалите пустееха, вечер се събираха по-добре заплащаните бекяри и само празнични дни бяха пълни със семейства. Тук никога не се бързаше. Бавно се ядеше и пиеше, бавно се приказваше. Тук идваха и за развлечение за клюкарстване, да се разкритикуват и обсъдят облеклото, държанието, семейните разправии и понякога любовните увлечения.  

Прочутият ресторант "Златен елен" се намираше на ъгъла на площада пред Двореца и ул. "Московска", съдържател беше виенчанину чиято съпруга беше и главната готвачка. Посещаваха го Георги Димитров, Георги Киркову Гаврил Георгиев, Георги Благоев. Други 1-воразрядни гостилници бяха "Балкан" на Муховски, намираща се на ул. "Алабин, срещу градинката на ул. "Калоян" и "Славянска беседа" на Балабанов, заемаща източния ъгъл на днешния хотел със същото име и имаше и градина зад източната стена на тогавашния салон, отново със същото име.
Съдържателите на тези 2 гостилници бяха известни със своята коректност и високо качество. Те сами обикаляха магазините и купуваха качествени продукти.
Най-популярна беше гостилница "Средна гора" на бай Георги Атанасов, която се намираше под хотел "Империал", където днес се намира Министерството на Финансите. Постоянните клиенти тук си имаха тефтерчета, в които записваха сами дневната си консумация, чиято стойност плащаха в началото на всеки следващ месец. Бай Георги, който умря кръгъл сиромах, хранеше на вересия значителен брой от своите клиенти - студенти, писатели, художници, уволнени чиновници и др. При него се хранеха Александър Божинов, Елин Пелин, Пейо Яворов, Кирил Христов, Георги Стаматов, Стоян Костов, Сава Огнянов, художникът Петър Морозов и др., които имаха специална маса, стената зад която бе украсена с рисувани от Александър Божинов карикатури.
Двете заведения "Средна гора" и "Славянска беседа" бяха най-много оживени през 3-те седмични дни, когато "Сълза и смях" даваше своите представления, след които публиката и артистите нахлуваха в тях.   Между малките гостилнички с известна слава се ползваха "Александрия" на ул. "Московска" срещу Руската легация, "Левски" на мястото на Централна поща, "Последен грош" на ул. "Леге", "Раслатица" на ул. "Сердика", "На дъното" на ул. "Витошка" и др. Студентите имаха свой клуб-ресторант, в който обедът и вечерята струваха 25 лв. месечно. Тази сума не беше по силите на голям брой студенти и те се хранеха в гореизброените гостилничси, където храната им струваше 15-18 лв. месечно.
Храната в София беше евтина, но квартирите бяха много скъпи. За една немебелирана стая месечният наем беше 25-40 лв. Студентите наемаха по няколко души обща квартира.
В Софийския университет следваха доста бедни студенти, заможните учеха на Запад - в Австрия, Германия, Франция, Швейцария и Русия.  

Отличните хотели се ръководеха от чужденци, това бяха "България", "Роял" и "Панах". Сградата на хотел "България" и сега е в първоначалния си вид. Хотел "Роял", стопанисван от поляка Смолницки, заемаше сградата на ул. "Александър І", в която се помещава Държавна Спестовна каса, а хотел "Панах" бе разрушен след Първата Световна война и на терена му се издигна административната сграда на италианското дружество "Асигурационни Дженерали", в която днес се помещава Държавната планова комисия на бул. "Дондуков".
Второкласни хотели бяха: "Македония" пред северозападния ъгъл на ЦУМ, "Лондон" срещу него, "Империал", малка 2-етажна сграда на мястото на Министерство на финансите, "Континентал" на югозапазния ъгъл на ул. "Леге" и бул. "Стамболийски", "Одеса" на площад "Трапезица", северната страна и др. Третокласни хотели бяха "Златица" на ул. "Искър" и "Веслец", "Стара Загора" на ул. "Хан Аспарух" и "Ангел Кънчев", хотелите "София", "Родопи" и др.
За легло в 1-класните хотели се плащаше 3-5 лв. на нощ, във 2-класните 1,50-3 лв., а в 3-класните от 50 ст. до 1 лв.  

От книгата "Улици, хора, събития" на Димо Казасовй