Блогът на bojo12345 :: Истинската история за НДК

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

18.01.2020 08:12 - Истинската история за НДК

Автор: bojo12345 Категория: Политика

Прочетен: 301 Коментари: 0 Гласове:

Не бях лично ангажирана в предаването и затова изгледах първата му част на спокойствие в дома си. Чувстваше се, че има някакво свръхнапрежение в снимачния екип – както поради обективната сложност на подобно предаване, така и поради всеизвестната непредвидимост на самата Людмила Живкова. А и самата тя се държеше някак особено, може би твърде ентусиазирано.

Между двете части на „По хълмовете на времето“ бе предвидена около половинчасова пауза. Не зная какво ме подтикна да постъпя така, ала светкавично взех решение, облякох подходяща дреха с българска бродерия и хукнах към Двореца на културата. Живея на около 15 минути бърз ход и в началото на втората част от предаването вече бях в сградата. Случи се охрана, която ме познава и не ми създаде никави проблеми да стигна до снимачната площадка.

Екипът на БНТ се ръководеше от зам.-генералния директор Петко Димитров, който лично интервюираше Живкова. Към онзи момент бях в приятелски отношения с неговата секретарка Ани Соклева и когато тя ми кимна благосклонно, аз, прикривайки се зад колоните, смело се промъкнах напред и се озовах на разстояние от около 5-6 метра от едната страна на снимачния екип и Людмила Живкова с целия ръководен екип на Комитета за култура, строен зад нея, от другата страна.

Така имах възможност да наблюдавам отблизо всичко – и пренапрегнатия водещ Петко Димитров, от челото на когото се стичаха струйки пот (по-късно разбрах, че за времето на предаването е загубил около 2 кг от теглото си), и самата Людмила Живкова, която говореше уверено, без да се запъва, само по някакви бележки, които поглеждаше от време на време. Гласът й бе дрезгав, по-скоро дразнещ, отколкото приятен. Не можеше да бъде сбъркан с никой друг глас и общо взето бе досадил на всички ни.

Когато излъчването завърши и прожекторите изгаснаха, започна най-същественото – онова, което пазя в съзнанието си като ценен кристал цели 33 години, за да го предам когато трябва и на когото трябва. Людмила Живкова се обърна с гръб към снимачната площадка и с лице към своя колектив. Заговори им пламенно и някак приповдигнато. Те пък бяха уморени и отегчени и беше очевидно, че единственото нещо, което ги интересува, е да се освободят от това изтезание.

Но тя говореше все по-разпалено и все по-въодушевено. Мисля, че може би единственият човек, който я слушаше в момента, бях аз, но не бях достатъчно близо, за да чувам всичко добре. Започнах да се промъквам все по-напред и по-напред. Не знам дали съзнаваше, че почти никой от хората й не я слуша. Но аз се стараех да запомня всичко, ако не точните думи, то поне като съдържание.

Точно тогава тя каза това, което знаех вече – че съветското ръководство е поискало построяването на тази сграда, и че предназначението й първоначално е било провеждане на конгреси, конференции, преговори и други международни мероприятия, които не е удобно да се провеждат в Москва. Каза още, че не се е интересувала от сградата, до момента, в който е осъзнала, че истинското й предназначение е друго – да бъде център на възраждащата се България, да бъде място за култура и духовност, а не за партийни конференции.

Говореше нещо в смисъл, че ще се опитат да ни смачкат, но ние пак ще се възродим и изправим на крака – по-силни от преди. Подчерта, че тук, на това място, в тази сграда ще се проведе обединителната среща на балканските народи. Те най-после ще направят своята федерация, мощна и силна. „Тук, в тази сграда ще се подпише учредителният акт – запомнете това” – каза подчертано високо Людмила Живкова.

Това го чух и запомних много добре, защото беше изненадващо за мен. Говореше още кои народи ще се обединят заедно в бъдеще, но колкото и да се стараех, не можах да ги чуя, защото вече се бе обърнала с гръб към мен. от архива на "Десант"

Нагоре