Прочетен: 2756 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 16.07.2020 15:17
За изпълнението на първата задача в Църквата е учредена йерархия на клира, или свещенството, възглавявана от епископ, което в превод означава „пазител, надзорник”; а за осъществяването на втората в Църквата е учредена йерархия на миряните, или царство, която се управлява от външния епископ на Църквата – помазаникът Божий. Думата „цар” в превод от арамейски и санскрит означава „защитник, покровител, ръководител”, т.е. външен епископ на Църквата, а думата „царство” означава „защита, ограждение” на Църквата, вярата и православния народ. Естествено това се отнася само и единствено за православния самодържец.
В актовете на Седмия Вселенски Събор се казва: „Свещеникът е освещение и укрепление на императорската власт, а императорската власт е сила и опора на свещенството. Свещенството пази и се грижи за небесното, а императорската власт посредством справедливи закони управлява земното”.
Това положило основата на каноническото учение за отношението между двете власти, което проповядвала древната Църква, и от което били пропити както отците на Църквата, така и християнските държавници.
Със своите санове православните владетели и патриарси символизират различните служения на Спасителя: царят самодържец е образ на Христа в Царското служение, а патриархът изобразява Христа в служението на Първосвещеника. Всеки от тях първенствува пред другия в пределите на своята власт. Но (мистически) църковният сан на царя не може да бъде по-висш или нисш от сана на патриарха, така както и царят и патриархът се явяват жив образ на единния наш Господ.
Симфоническата връзка между свещенството и царството, не като даденост, а като предопределеност, е учение, базиращо се на Свещеното Писание, което винаги се е проповядвало от Православната Църква и се е пропивало в нейното право: „И царе ще бъдат твои хранители” (Ис. 49:23) – предсказано за Църквата Христова във Ветхия Завет от пророк Исаия. „Те ще бъдат пазители на вярата и на Божиите заповеди” се казва във втора книга Царства. Така още в Библията била положена основата на тясната връзка между държавната власт и Църквата.
Исторически църковните канони определяли и направлявали развитието на гражданското законодателство, влизайки постепенно в кръга на църковното предание. Така например, Димитрий Хоматин, архиепископ Български, живял през 13-ти век, учел, че „Императорът е върховен пазител на църковния порядък, той стои над съборните определения и им придава сила и действеност. ТОЙ Е ВОЖД НА ЦЪРКОВНАТА ЙЕРАРХИЯ и законодател по отношение на живота и поведението на свещениците; той има право да разрешава спорове между митрополитите, епископите и клириците и да избира овакантените епископски катедри. Той може да повишава и епископските катедри и епископите в ранг митрополии и митрополити. Неговите постановления имат силата на канони”.
Свети равноапостолен цар Константин Велики в своята реч към отците от Никейския Събор назовал епископите като епископи в делата, касаещи вътрешния църковен живот, а себе си – епископ във външните дела на църковния живот.
А на Халкидонския Събор Император Маркиан направо бил наречен Цар-свещеник. И свети папа Лъв Велики, този строг православен учител, признавал властта на владетелите за „свещеническа”.
Ето защо един от основните закони на Руската империя гласял: „Императорът, като християнски владетел, е върховен защитник и пазител на догматите на господстващата вяра; блюстител на правоверието и на всяко благочиние в светата Църква. В този смисъл императорът… се именува Църковен Глава”.
Видният богослов-канонист Н. Суворов написал: „Православните самодръжци издавали укази за повсеместна употреба при богослужението на определени песнопения, например, указ на Теодосий Втори за повсеместна употреба на трисветата песен: „Светий Боже, Светий Крепки, Светий Безсмъртни, помилуй нас” и прочее, или даже сами съчинявали, например, химнът на Юстиниан „Единородний Сине и Слове Божий”, или прекрасните Богородични стихири на Йоан Грозни. С оглед на това църковният историк Сократ в 5-ти век имал пълното право да каже, че откакто императорите станали християни, църковните дела започнали да зависят от тях”.
А ето какво се казва за църковното служение на царя в посланието на Антоний, патриарх Константинополски: „Царят заема високо място в Църквата; той не е това, което са другите поместни князе и владетели. Царете в началото укрепили и утвърдили благочестието в цялата вселена. Царете свиквали вселенски събори; със своите закони те потвърдили спазването на това, което постановяват божествените и свещени канони относно точните догмати и благоустройството на християнския живот, и много се подвизавали против ересите. И накрая, Царете заедно със Съборите чрез своите постановления определили порядъка на архиерейските катедри и установили границите на митрополитските околии и епископските епархии. За всичко това те притежават велика чест и заемат високо място в Църквата”.
http://3rm.info/
Нарушения на йерархията в семейната сист...
Турският вътрешен министър: Целият свят ...