Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.02.2018 09:55 - Бурмата, който живее до кръговото
Автор: bagatur Категория: Лични дневници   
Прочетен: 644 Коментари: 1 Гласове:
2

Последна промяна: 06.12.2020 14:14

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
      Иван заключи шофьорската врата , огледа цимента под краката си, за да се убеди, че нищо не му е изпаднало от джоба, докато измъкваше едрото си тяло от тесничката врата на клиото и излезе от гаража. Такава тишина, каквато го обгръщаше отвсякъде, беше постижима само в малките часове на денонощието. Или в празничните дни. Тогава голяма част от съседите се мятаха на  автомобилите си  и се понасяха със семействата си по родните си места, където се  отдаваха на земеделие и консервиране на плодове и зеленчуци. Провинциална идилия. От няколко години работата на Иван не му оставяше време за такива воаяжи, а и родителите му вече не се занимаваха с отглеждане на животни и земеделие, най - вече заради напредналата си възраст.
     Заключи вратата на гаража. Паркингът беше пуст. Колите сънливо се бяха сгушили близо една до друга, като че да се топлят във ветровитата вечер. Макар да не беше много късно, нито един съсед не се мяркаше наоколо, което не беше обичайно. Обичайното за вечерите в жилищните комплекси беше оживлението на споделената радост от края на работния ден. Болшинството мъже слагаха по един анцуг и излизаха на биричка и лафче пред блока. Жените вадеха вечерята от фурната и също слизаха на пейките, за да си поприказват на цигарка и кафенце. Вечер това си беше като проверката в казармата. Ако някой отсъстваше, поне двама знаеха защо и къде е отишъл. Всеки знаеше всичко за всички, като десетте входа с повече от петстотин жители се познаваха и поздравяваха почти като роднини.
     Тази вечер беше различна. Освен финалът на Шампионската лига, приковал мъжете пред телевизорите малко след залез, краткотрайният вечерен дъжд беше прогонил и жените, за които да наглеждат играещите си деца и да си бъбрят на всякакви теми беше като задължителна терапия, назначена от Мадлен Алгафари.
     Иван запали една цигара от любимото си "синьо" и погледна нагоре. Половината кухненски прозорци светеха. Половината домакини бяха заети с готвене, миене на съдове или сервиране на салати за гледащите мач мъже и техните гости. Гласове на емоционални съседи не се чуваха, защото прозорците на дневните, където бяха и телевизорите , бяха от другата страна. С две думи - вечерен покой.
     Може би заради това му трябваха няколко дръпвания от цигарата, преди да усети, че на паркинга има още някой. Усети го подсъзнателно, с онова сетиво, което няма точно име, но много точно ни подсказва, когато нещо не е точно така, както трябва. Кой ли може да седи тихо пред блока, без да помръдва? Времето на кражбите от автомобили беше поотминало, но хлапетата все откриваха топлата вода и се мъчеха да изкарат по някой лев от източен бензин. На бензин обаче не миришеше.
     Направи няколко крачки към крайния вход, защото там нещо тъмнееше по - особено. Оказа се сянка на дърво. Между колите нямаше нищо. Пред входовете, които се виждаха полуосветени до самия край на дългия блок-също. И все пак нещо го смущаваше. Стъпка цигарата с обувка и застина в очакване очите му да се адаптират към полумрака. Не се страхуваше от апаши, защото нямаше опасни такива в квартала, а и не беше от страхливите. Въпрос на време беше да го открие, та дори да беше котка. Само жена му да не се покажеше на прозореца  и да подсвирне с уста, така, както бяха свикнали да се известяват, когато някой от двамата имаше нужда от другия.      Тогава го видя. Свит по един почти невъзможен начин, човекът се беше подпъхнал в прозорчето на едно от мазетата, все едно беше стол, и почиваше. Пиян. Позна го. Живееше през един вход. 
-------------------------      
     Бурмата не се напиваше за първи път. Не се прибираше пиян-залян от работа сефте. При него всичко беше рутина. От деня, в който го хванаха да кара пил и му взеха книжката за една година, а вместо шофьор го направиха монтьор, бяха изминали повече от десет години. Работата в гаража беше за него изпитание и наказание. Монтьорите го подиграваха, а той не знаеше на кой свят е. Неговият свят се беше срутил върху главата му. Обезсърчен и отчаян, той изпровождаше с тъжен поглед всеки камион, който излизаше от портала. В него можеше да бъде той, ако...И потъваше все по-дълбоко в самосъжаление и отчаяние. Може би затова с радост откликваше на предложенията за по чашка след работа, тъй като без това вече нямаше защо да не пие - утре нямаше да кара камиона. Ден след ден чашките му ставаха повече, а и му се услаждаха. Забравяше за работилницата, за наказанието и подигравките на шофьорите, които го гледаха отвисоко от прозорците на кабините на камионите, които сега той обслужваше. Радостта от алкохола прерасна в нужда от алкохол. За кратко време Бурмата се пропи. Така му дойде и прякора - замъглената му от алкохола глава не можеше да намери точното име  на детайлите, които му трябваха, и така той ги обедини всички под едно общо име-бурми.
     Запоите в гаража свършваха сравнително бързо, защото колегите му се прибираха с колите си и удряха по едно на крак, за изгонване на умората. А Бурмата като пешеходец нямаше от какво да се притеснява и оставаше да допие с пазача бутилката, подарена за благодарност за качествения ремонт от някой шофьор. Доскоро и Бурмата подаряваше, ама сега вече на него му подаряват. Започна да се утешава с мисълта, че сега дори е по-добре и е напреднал в системата на ДАП-а.
    Когато бутилката свършваше, той се разделяше с пазача и си тръгваше бавно. По пътя до апартамента му имаше два гаража и една кръчма, които продаваха евтин алкохол. Научи се да влиза във всеки от тях и да изпива по една ракия. Така се прибираше с поне "половинка" ракия в главата. Весел и щастлив. С годините половинката започна да му тежи и още след третата загубваше способност да говори и да се движи нормално. Залиташе, търсеше опора и ако не я намереше - стоеше като истукан на едно място в опит да нагласи равновесието и краката си и да ги подкара в една посока. Това ставаше все по-трудно и той все по-дълго стоеше и гледаше в нищото, очаквайки онзи вътрешен тласък, който да му подскаже кога и накъде да тръгне.
      Тъй като една беда никога не идва сама, безпаметното напиване започна да му създава и друг проблем-губеше се. Започна да обикаля квартала с еднаквите блокове, да сяда на еднаквите пейки пред еднаквите входове и да не може да различи своя. Блоковете в квартала бяха номерирани, но неизвестно защо без логическа последователност, а по реда на построяването. Така до блок 15 се кипреше 31...Дори и да успееше да попита как да стигне до блок 204, Бурмата не получаваше точен съвет, защото повечето хора знаеха къде се намират само най-близките им блокове. Прибирането му ставаше все по-трудно.
     Една  вечер един съчашник, като го видя тотално дезориентиран, го съжали и го взе със себе си в таксито, което си беше повикал. Когато едва фъфлейки Бурмата каза в кой блок живее, шофьорът на таксито възкликна:
    - А,  това е на двеста метра до кръговото !
     Бурмата изглежда чу тази много важна информация и не само я чу, ами я и запомни.
    От този ден, когато се прибираше след пет ракии и гледаше с непознаващ поглед светещите прозорци на тези толкова еднакви блокове, той питаше срещнатите хора " Как да стигна до кръговото ? " Отговорите бяха достатъчно ясни, защото кварталът все пак не беше мастодонт като софийските комплекси и Бурмата се прибираше с няколко почивки, но без  губене.
    Почивките също бяха проблем при това движение към дома, защото Бурмата дълбоко в себе си запазваше едно достойнство и срам пред хората, които го виждат пиян и безпомощен. Той се научи да почива не на пейките при нормалните хора, не и на бордюрите, от които после не можеше да стане, а като сядаше на прозорчетата на мазетата, които бяха като ниши на около половин метър височина. Прегъваше се, приклякаше и се напъхваше в тях, като отстрани изглеждаше повече от комично. Това той не можеше да оцени. За него важното беше, че не  пада и не окървавява лицето и ръцете си, за да плаши у дома децата си.
     Децата си Бурмата обичаше много и заради тях се срамуваше още повече от себе си. Когато се сетеше за тях, по време на втората или третата ракия, му ставаше толкова мъчно, че му идеше да плаче, но беше мъж. И като мъж правеше това, което много мъже правят в тази ситуация-пиеше.
     Тази вечер Бурмата пи както всяка вечер. Разликата беше в това, че стана някак си по-бързо, защото приятелите му от гаража и кръчмите го изоставиха, за да гледат мача. Той мач не гледаше. Тръгна си към къщи със залитане, както обикновено. Поспираше се, за да балансира и да продължи по усуканите улици и тротоари между блоковете. Особеното в тази вечер беше, че в един момент, когато загуби ориентация и се огледа наоколо, за да попита " Как да стигна до кръговото ?", установи, че по улиците няма хора. Нямаше кой да му отговори, макар да се напъна на два пъти да изрече спасителните думи от въпроса, без да получи отговор. Това го притесни и постепенно започна да се паникьосва. Без да му покажат посоката той не се беше прибирал повече от две години. Едва ли точно тази вечер щеше да успее да се справи съвсем сам. И страхът го сграбчи. С последни сили се сгъна и поседна в нишата на едно прозорче за мазе и зачака. Какво чакаше ли ? Спасителят.
------------------  
    Мъжът, който го потупа по рамото и проговори със страшно познат глас, извади Бурмата от унеса и бездната на отчаянието. 
  - Здрасти Ване !- изрече той с ободрен глас.
   -Здрасти, Мите!-поздрави го и Иван, защото се познаваха, както се познават всички в тези блокове като общежития.
     И защото името на Бурмата беше Митко. После го подхвана под мишниците и го изправи на крака. Бурмата се олюля, но здравите ръце на Иван го задържаха да не падне. Крачка по крачка двамата стигнаха до входа, в който живееше Бурмата и всяка вечер се прибираше по своя особено труден начин. За първи път някой го изпращаше и това го напрягаше, караше го да се чувства некомфортно. Той все пак беше мъж, а всеки мъж се напива и се прибира у дома. Сам ! Така правеше и той и се справяше доста прилично. Най-много да попита как да стигне до кръговото. Ето това му се губеше тази вечер - нямаше кой да го упъти. Но вече нещата са както обикновено и успокоен и целенасочен, той дори не разбра думите на съседа си Иван, който отвори една врата и каза :
    - Хайде, качвай се в асансьора и лека нощ !
    Не ги разбра. Не ги очакваше и затова сигурно не ги и чу. Събрал всички сили произнесе максимално отчетливо фразата, която го спасяваше всяка вечер от безпътицата и го водеше като компас право у дома:
  -Ване, не ме изпращай до дома. Само ми покажи как да стигна до кръговото и аз оттам сам се прибирам .



Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. bagatur - bagatur
23.02.2018 08:44
Извинявам се, че няколко пъти променям заглавието на разказа, ама според мен все не пасва на героя. Надявам се, че този път е подходящо.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: bagatur
Категория: Лични дневници
Прочетен: 159002
Постинги: 130
Коментари: 42
Гласове: 242
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031