Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.12.2014 20:56 - Ето нещо стойностно !
Автор: born Категория: Лични дневници   
Прочетен: 912 Коментари: 2 Гласове:
9


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 
  Заради душата, всеки път Калин Донков
image
Калин Донков
Забъркаха ме в разговор за душата. А аз този разговор открай време го избягвам: написал съм стихотворението "Душа" и нямам какво повече да кажа. Компанията бе будна, просветена, по-скоро млада, близка до възрастта на синовете ми. Приказката тръгна стремително, после се поуталожи - днес рядко някой има какво толкова да сподели за душата, особено в такава безалкохолна беседа. Всъщност всичко се въртеше около едно и също:
втвърдява ли се душата на днешния българин?
    Ако сега повече от всякога му е нужна "яка" душа, това означава ли непременно и "корава"? Компанията откровено искаше да ме ползва като експерт, но по темата аз не бях напреднал по-далече от "душа камбана", в психологията и философските науки бях съвсем страничен човек и просто я разочаровах, а мисля, че и направо провалих вечерта.
     По-нелепото е, че веднага след това, до съмване, ме връхлетяха собствените ми терзания и преживелици, собствените ми страници, натрупани с годините. Досаден дефект на паметта ми: всеки път да се включва със закъснение. Допускам, че тъй ми отмъщава, загдето съм я претъпкал с бивалиците на цял един живот.
     Кой знае защо този път тя ме наказа със спомена за една история, която някога бях написал и изстрадал. Жена от Бургас бе изоставила момиченцата си в заключен апартамент. Те бяха зарязани без вода, без храна, почти без въздух в лятната умопомрачителна горещина и бяха спасени може би само по волята на Провидението. Тогава ужасии не ставаха всеки ден, пък и аз го бях написал от сърце, та историята отекна и разтърси обществото. Отзвук от нея понякога долавям и днес: след толкова ужасни сюжети от последно време хората още я споменават. Има гъдел в това, разбира се, но тук я припомням единствено заради мощната вълна от нежност, състрадание и безпокойство, която заля България. Самата история се печаташе в седмичен вестник, на три откъса, и между броевете телефоните в редакцията звъняха непрекъснато, хиляди читатели искаха веднага да научат спасени ли са децата, каква е съдбата им, какво ще последва. Предлагаха помощ, кръв, подслон. Десетки хора идваха в редакцията, събираха се на групи по "Хан Крум", обсъждаха и жестикулираха, някои плачеха, не искаха да се разотидат до тъмно. Наложи се да разгласим чрез радиото и телевизията, че децата са живи, че не се "нуждаят". Тогава България сякаш се люшна към собствената си добрина и винаги, когато съм се опитвал да мисля за душата (чието съществуване при социализма пък въобще се разглеждаше като спорно), пред очите си нямах камбаната от песента, а само обърканите, смазани от жалост хора пред редакцията на вестник, който днес не съществува.
      Изглежда състраданието е най-ярката публична проява на душата Състраданието издава душата и у най-железния човек, то я "легитимира". Понеже огрубели и прагматични, дресирани в материализъм, десетилетия отдалечени от вярата, ние все още се нуждаем от доказателства, че душите ни наистина съществуват. Живяхме във време, когато страданието, болката, злочестината бяха негласно отхвърлени като тема. Шегата, че при социализма няма пожари, катастрофи и природни бедствия, съвсем не беше шега. (Или поне не беше весела шега.) И все пак, още тогава успях да отпечатам ей такива редове: "Не се ли разредиха в речника ни думи като "милост", "утеха", "състрадание", "великодушие", "добрина", "пощада"? Може би ни изглеждат някак си... черковни, може би смущават задължителния оптимизъм на отношенията ни? Сякаш трябваше милосърдната сестра непременно да стане "медицинска", като че ли връзката й със страдащите не беше именно нейното милосърдие..." И т.н.

Години по-късно, в разгара на "перестройката", известен московски автор, почти буквално преписвайки това, се прочу в страната си с една статия за милосърдието. Статията се четеше и у нас, получавах по пощата изрезки, в които заимстваните пасажи бяха подчертани, познати литератори ме подтикваха към скандал и възмездие. А аз дори не бях възмутен, че така ми е употребил текста: по-скоро се зарадвах, че безхитростните ми аргументи са успели да разбудят и огрухания, пресован руски човек, че дори след Сталин и Брежнев можаха да извикат вълна от размисли и от въпроси. Истината е, че бях обнадежден, ентусиазиран бях, че ледът се размразява, че човешката душа се отпуска.
     Вярвах, че в нас има глад за добрина, за щедрост, за прост, обикновен, "приложен" хуманизъм. Бях сигурен, че под коравата черупка от правила и предпазливост, зад предупредителната и пресилена усмивка на живота всеки от нас е запазил своята потребност да бъде човек.
     И какво стана? Когато дойде време страданието и бедността да бъдат свободно огласени, когато трагедията и болката заеха първите страници на вестниците, когато кръв, жестокост и беззаконие отровиха света ни, човекът изведнъж се видя безпомощен, самотен, изоставен. Сам пред нуждата, сам пред насилието, сам пред надвисналия да го затрупа живот. И сякаш забрави за душата си - поради всепоглъщащата грижа за тялото. Да го нахрани. Да го стопли. Да го съхрани.
     Тя напомня за себе си само когато я потърси зов за помощ, за закрила, за утеха. Зов, представете си, обикновено по телевизията. Тогава се вдига, разкрива се, разпознаваме я чрез нейния жест - щедър, но най-често и плах, понякога безпомощно всеотдаен.
      Да дари, да подслони, да облече и излекува - това е днешното лице на душата. От това тя съвсем не става понятна и достъпна. Нейните тайни сякаш станаха по-дълбоки. Осъзнаваме само, че тя, като че ли отделно от нас, бди над всеки, спира се и се грижи за онова, което подминаваме и недовиждаме, над онова, което отлагаме и оставяме за по-добри дни.

      Какво й е на душата в наше време, когато никой вече не я отрича, никой вече не я подозира и опровергава, едва ли някога ще разберем. Във времена като днешното, в унизителната борба да се опазим и продължим, може би най-сладкото и тържествено чувство е усещането, че вътре в нас и наоколо се надигат хиляди човешки души.

     Оцеляването не създава добродетели. Нито у народите, нито у отделното човешко същество. То ги консумира, изразходва ги без мярка, смила ги и ги попилява. Но от прашинките им се възраждат нашите души.
       А и Рождество, ако ме питате, всеки път се случва само заради тях...

image
        Душата напомня за себе си само когато я потърси зов за помощ, за закрила, за утеха. Зов, представете си, обикновено по телевизията.
Източник "СЕГА"


Тагове:   духовност,   утеха,   доброта,


Гласувай:
11
2


Вълнообразно


1. katan - Калин Донков
19.12.2014 10:20
ми беше от любимите автори преди години.
Отдавна не бях чела нещо от него.
Благодаря ти и поздрави!
цитирай
2. born - ми беше от любимите автори преди ...
20.12.2014 20:52
katan написа:
ми беше от любимите автори преди години.
Отдавна не бях чела нещо от него.
Благодаря ти и поздрави!

Често публикува в "СЕГА" в рубриката "Наблюдател". Има и хора, които го ненавиждат. Един от идиотите е сложил минус . Поздрави.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: born
Категория: Забавление
Прочетен: 1895337
Постинги: 959
Коментари: 6516
Гласове: 10066
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930