Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.10.2019 17:35 - Големият канал
Автор: venercheto Категория: Изкуство   
Прочетен: 1018 Коментари: 0 Гласове:
7

Последна промяна: 21.10.2020 13:38

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Като пиша за улицата тогава, мисля и за тази на село. Всяка ваканция изкарвахме там с братовчед ми. Беше не просто улица, а цяла махала, в която имаше много повече места за вилнеене, отколкото в града. И на село, както и в града, беснеехме заедно около трийсетина деца тогава!

Едно от любимите ни места за игра беше на трупите, при дедо Ване Пачата. Беше голям алкохолик, милия, един такъв зачервен, рус и къдрав, със стърготини в брадата си и дървесно брашно по лицето. Беше веселяк, смееше се и се закачаше с нас, и бичеше трупи на банцига, докато ни посинееха на всички ушите. Трупите бяха огромни бивши дървета, които стоварваха с големи камиони пред двора му. Катерехме се по тях, краката ни попадаха в цепки между стволовете, засядахме, понякога и се заклещвахме там. (По-добре, отколкото да паднеш в дупка с негасена вар или в дворната тоалетна, както братовчед ми по някое време щеше да разбере!)

Ако става за въпрос, на село бяхме дори по-диви, отколкото в града. Беснеехме на мерата (поляната); имаше гоненици, криеници, мачове. (Бях добър вратар и до ден днешен играя футбол по-добре от мъжа си и много немски бивши деца.)  Ходехме на Големия канал и скачахме от моста, въпреки всекидневните предупреждения и заплахи на всичките ни домашни да не припарваме дотам. Обикновено възрастните бяха прекалено заети с полска и държавна работа, за да имат и бегла представа какви ги вършехме. Само овчарите, 8-10-ма на брой, с големи и малки стада, ще ни спипат при някоя пакост и вечер като тръгнат да прибират овцете, ще ни наклюкарят. Я чак у тях на домашните си, я още дошли-недошли в село с прахоляка, миризливите овце и злите си кучета. Ще съгледат някоя майка или баба на двора или отпред на пейката, седнала да поприказва с комшийки след изнурителен ден полски труд, ще се подпре на гегата и ще се провикне.

„Како Данке, мари! Днеска видех ваште хубостници на Канала! Скачаха от моста.“

Каналът беше напоителен, бърз, през лятото 8-9 метра дълбок и дърпаше. Влечеше. Дори за нас си беше проба за смелост. Помня колко време ми трябваше първия път да скоча от високия мост. Направих го само след като братовчед ми се престраши пръв и взе да крещи колко било лесно. Лесно беше, наистина. Фасулска работа. В мътната му, обрасла с треви вода обаче, не се чувствах толкова комфортно. Май бях единственото момиче, което скачаше, не помня. Помня дивата радост, която ме обзе, когато най-после се бухнах. Помня как се ловях за треволяци, да не ме отнесе. Помня как Славчо се гмуркаше...

„Ама как така, бре?! От моста ли скачаха?! Ама ти кога ги видя?“, ще се плесне булята или бабата по бедрата и цялата пейка ще се извърне в посока на Канала, където отдавна вече няма никой. Овчарят ще поспре, ще изкрещи на овцете едно гръмко „Ррррр-ррр!“ или „Сопри се, ке ти еба макята!“ (което казва, че в това Пазарджишко село не сме били единствените потомци на бежанците от Егейска Македония). И ще продължи да крещи към жените, все едно говори на овцете си.

„Е, кога! Хи-хи! Одеве, га прекарвах животинките накъде Каваците ги видех. Целата сюрия. Славчо, Митко, Ильо, Марияна, и вашите, бабо Данке. И двамата. Скачат от високото, брееее-ей! И ушите им пукат! Наджуркаха се във водата, а оная бърза-аа, дълбо-кааа, не сте ли видели! Ша са издавите, брей, викам! А тия се прават, че не ме чуят! Скааа-чат!“

„Ша ги изтрепа!“, пламва баба и рипва на крака. Другите жени мърморят възмутено или разкикотено, почти всяка със същата закана. Хукват да ни търсят из махалата, по прашните, неасфалтирани улици, (на мерата не сме, то се вижда), на Стадиона, на Трупите, на Малкото каналче. Там и ни намират, да ловим жаби.

„Венера!!! Калояне! Бързо тука! ВЕДНАГА!!!“ Баба е пуснала най-високата октава и се приближава със светлинна скорост (както се движеше, докато не навърши 80 и няколко). Лицето й е като буреносен облак. С братовчед ми смехът ни изведнъж секва.

„Я идвайте бързо тука!“, крясва пак тя и другите деца почват да се кикотят („Ооо-о, ще има бой!“) или да се правят, че не я виждат. Калоян, с който сме на една възраст, и когото пердашех докато станахме 5-ти клас, припва към нея. Аз оставам по-назад, приятелката ми Марияна шепне съзаклятнически слова през зъби. („Ще кажеш, че ние не сме скачали. Че само сме ги гледали!“) Баба е скръстила ръце, братовчед ми пред нея с наведена глава, а аз знам, че съм на секунди от избухването на истински вулкан. Затова се приближавам.

„Бързо в къщи! Марш!“, пени се баба и ни дръпва двамата за ръцете. Децата остават да гледат след нас, кикота им рязко заглъхва. Предчувстват, че и тях самите ги очаква подобна съдба.

В двора вече – баба не би се карала на улицата, дори да бяхме заклали някой – пуска рязко ръцете ни, все едно я парят, стъпва на едно лице разстояние от нас и ни почва.

„Бяхте ли на Големия канал днеска?“ Очите й присвяткват, дишането й е учестено. Колкото и да е ядосана, няма да ни удари, но рядко сме сигурни в това, ако сме я докарали до тук.

Братовчед ми отвръща бързо и ведро, с маниера на дете, което съобщава, че е чело някаква интересна книга.

„Бяхме. Гледахме как Славчо и Митко скачаха.“ Баба опира пак ръце на хълбоците си.

„Гледахте. Само гледахте, а?!“

Ние избухваме в оправдания един през друг, кое от кое по-опашати. Откъм двора се задава дядо, с навити до коленете крачоли и мотика на рамо. Поливал е. Отдалече още слуша разправията и засега нищо не казва. Дядо е бавен и тежък, но почне ли да говори той, ще ми се иска баба да ме беше ударила. Знам си.

„Не лъжете! Ване Нициния мина одеве и всичко ми каза!“, избухва още повече баба. Гласът й е преминал в писък, с който, след години решавам, вокалът на AC/DC би се гордял. Ние продължаваме упорито да отричаме, и двамата, убедително. Тренирали сме го вече толкова пъти. Толкова убедително, че разколебаваме и баба.

„Вие знаете ли колко хора и деца се удавиха в тоя канал, знаете ли? От години се разправяме с кмета да сложат една ограда около него, ама на!“, продължава вече по-неуверено тя, но все така под пара. Ние се хващаме за шанса си като удавници за сламка.

„Знаеме, знаеме“, уверява я братовчед ми с разумен и послушен израз на лицето. Той не трябва и толкова да се преструва, винаги е слушал повече от мен. Аз му пригласям и се старая да го имитирам. Откъм чешмата пристига дядо, с мокро, зачервено лице и сериозна физиономия. Няма я веселата усмивка под мустак, толкова честата му придружителка. Не пуска шегички и големите му, сини очи не просветват с хумор. Изведнъж оправданията ни замръзват на устните. За пръв път, откакто е почнала разправията, се срамуваме с наведени глави. А още не е казал нищо.

„Така. Погледнете ме в очите“, казва твърдо той и баба най-после млъква. От двама ни успявам само аз да го направя. Братовчед ми остава да рие с крак в пясъка с наведена глава. Дигам поглед към тези сини очи, сякаш по детски вперени в света и оттам-нататък съм като хипнотизирана.

„Ходихте ли на Канала?“ – „Ходихме“. „Скачахте ли?“ – „Скачахме.“ “Колко пъти скочихте?“ –„Калоян много пъти, аз 2-3 пъти.“ Братовчед ми ме е зяпнал, все едно ме вижда за пръв път, а баба отпуска безсилно ръце и изпуска разтърсваща въздишка. Мен ми смъдят очите.

„А откъде скачахте, от моста или от по-надолу? Кой ви показа?“, все така сериозно пита дядо, а един мускул тактува на бузата му. Някак си ми е невъзможно да продължа да го гледам в очите и навеждам глава, мънкайки. „От моста, Славчо ни показа. Мен първо ме беше малко страх…“ Баба изсумтява застрашително. И без да я виждам усещам, как отново започва да набира пара като тенджера под налягане.

„И как точно скачахте? Главешката или с краката напред?“, интересува се дядо и сега братовчед ми най-после надига глава и го поглежда невярващо. И баба се е вторачила в дядо, но погледът й мята мълнии. Ние се разбъбряме един през друг. „С краката напред! А, Калоян и главешката успя. Той даже и дъното стигна!“

„Дъното ли?“, не вярва дядо. „Е, за колко време стигна дъното? Аз като бях по-голям от вас, едва съм го стигал, та вие сега ще ми разправяте…“

Преди възмутеният Калоян да може да обясни за колко време е успял да се спусне до долу и как, баба започва да пухти като парен локомотив.

„Хубаво! Много хубаво“, изрича тя с висок, треперещ глас и скръстени на гърдите ръце. „Не стига, че сте скачали в Канала, което изрично сме ви забранили, а и ме излъгахте!“

Уж говори на нас, а погледът й е вперен в дядо. Той й отвръща също с поглед, казва й нещо тяхно си с очи, което ще минат дълги години, преди да почна да го разбирам.

„Значи, научихте се да скачате в Канала. Брей, кога пораснахте толкова?“, продължава дядо, и ето я, ето я най-после под мустака, усмивката! Още едва забележима. С братовчед ми се споглеждаме смутено ухилени. На 9 години сме.

„Като сте такива спецове, хайде. Ще ходим утре заедно да се изкъпем на Канала. Да покажете дали наистина сте се научили да скачате. Или ще ви трябват още уроци“, подсмихва се дядо и повдига панталоните си нагоре. С братовчед ми грейваме и почваме да рипаме на място от радост. Баба хвърля на дядо невярващ поглед, който бързо бива замъглен от кипящ гняв и обида.

Хубаво. Много хубаво“, повтаря тя вече на него със същия треперещ глас, връцва се и изфучава към градината, за да си го изкара на плевелите. Ние се гушим в дядо, който ни погалва по главите. После припваме към портата.

„Момент.“ Гласът на дядо не е висок, но ни заковава на място. Лицето му отново е сериозно, дори малко сурово. „Да съм ви казал, че можете да се връщате да играете?“ Риторичен въпрос и още тогава го разбирахме. Изведнъж слънчевата привечер сякаш притъмнява.

„Че сте скачали в Канала, въпреки забраната, е едно. Но за това, че излъгахте баба си, и двамата, и толкова професионално, ще има последствия. Хайде, марш в градината! Ще ни помогнете да оберем вишните. Никаква игра днес. И утре, и други ден. Може и по-други ден, ще видим.“

Калоян подритва едно камъче и стиска зъби. Моите дълго сдържани сълзи изведнъж бликват. „Ама дядо…“

„Какво?“, отвръща той и ме гледа така съсредоточено, че не ми се отдава да продължа. Обикновено сълзите ми го трогват, но не и сега. „Хайде, взимайте по една касетка и отивайте баба ви да ви покаже как се бере по-бързо.“ Като минавам покрай него, ми разрошва косата.

С братовчед ми влачим отчаяно крака към сайванта и подсмърчаме и двамата. Лятната ваканция е. Отвън животът на улицата кипи от приключения. А ние дни наред ще стоим затворени в градината?

„Малко ви е. Малко е!“, крясва баба, като пристигаме при нея с касетките, но когато Калоян изхлипва, тя омеква. „Стига де, стига. Ха, вижте тука какво съм набрала. Ха, земете си, де“ и ни показва кошничка, пълна с натежали от сок малини. Ние се сборичкваме кой пръв да си вземе.

                                                                                  *   

…На третия ден сутринта, след много врънкане и жаловно наше пъшкане, дядо ни пуска да си играем.

 




Гласувай:
7



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: venercheto
Категория: Изкуство
Прочетен: 538628
Постинги: 89
Коментари: 779
Гласове: 4297
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031