Прочетен: 1429 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 03.08.2022 14:13
ІІ-ра част Имението на Ларсън
Къщата бе стара и просторна, вероятно от средата на миналия век, изработена във викториянски стил, с приветливи балкони, покрити с цветя и грижливо поддържана, широка градина. В задния й двор имаше басейн, правен вероятно в по-нови дни, а по средата й се издигаше беседка, заслонена от клоните на огромно дърво. В нея стоеше човек на средна възраст, с вид на джентълмен, облечен в изискана синя риза, въпреки жегата. Имаше тънка брадичка и очила с деликатни рамки. Той пиеше разхладителна напитка, загледан замислено към поаленелите канари. На лявата му рака се открояваше изискано изработен златен часовник. Слугата въведе двамата новодошли при него с думите:
- Тези господа от Сидни, искат да разговарят с дъщеря Ви, мистър Уенън.
„Я, какъв късмет – рече си Хъдзън – това е тъстът-преследвач” и му подаде истинската си визитка, представяйки се:
- Частен детектив Дейвид Хъдзън – нает съм от бащата на жертвата, който смята, че в инцидента със сина му има нещо нередно.
Човекът с брадичката кимна учтиво.
- Какво ще пиете?
- За мен само вода, благодаря – рече новодошлият и седна до него, като попиваше с кърпичка потта от челото си.
- Аз бих пийнал една бира – „скромно” отбеляза Сурач и се усмихна чаровно.
- Себастиян, донеси от хладилника бира, вода и чаши – разпореди се джентълменът, сякаш беше в дома си. – И помоли Елен да слезе долу.
Слугата тръгна да изпълни поръчката му, а преди вдовицата да се появи, Хъдзън започна направо:
- Според дъщеря Ви, те са били само двамата, но Дилън е пил /странно, явно без компания/, после се качил в колата и подкарал в неизвестна за нея посока. Но сега се оказва, че той всъщност е пил в компанията на съседът Ви Радклив и Вас, докато сте играли карти. След като е потеглил, Вие сте го последвали, когато сте влезли в гората, се чули два изстрела. След това не сте върнали поне до десет часа вечерта.
Очакваше повече ужас в очите на тъста, но той го погледна спокойно, поглади брадичката си бавно изрече:
- Да, всичко е вярно, Елен просто не искаше да ми създава неприятности, но аз потеглих след него, защото бях загрижен – не беше в състояние да кара кола, исках да го спра. Когато навлязохме в гората, препречих пътя му, а той излезе от автомобила и стреля два пъти – спука двете ми предни гуми.
- Искате да кажете, че човек, който едва е ходел по пътя от пиене, е успял с два изстрела да се прицели толкова точно, че да обезвреди и двете Ви гуми.
- Да, странно наистина, но беше точно така. После се качи пак на возилото си и отпраши към моста, мисля, че инцидентът е станал точно затова, защото беше в нетрезво състояние. Наложи се да се върна пеш, затова се забавих. Ако искате, можете да питате човекът, който ми смени гумите, той ще потвърди от какво бяха спукани – тук, в градчето е, ще Ви дам адреса.
Прислужникът пристигна с поръчаното и съобщи, че лейди Елен ще слезе след малко. Когато се отдалечи, Хъдзан продължи:
- Добре, ще проуча това. А бихте ли ми казали, от какво се е разстроил така зет Ви? Не му е било навик да кара пиян.
- Някаква глупост, не знам какво го прихвана внезапно. Досега никога не е правил сцени на ревност, с дъщеря ми се разбираха идеално. А онази вечер изведнъж, започна да твърди, че Елен и Радклив били любовници и че целият град му се смеел. Това е толкова абсурдно, сър, наистина умът ми не го побира.
Хъдзън замислено почеса носа си.
- Вие сте виждали снимка на Дилън, нали? – продължи Уенън.
- Да, разбира се – детективът си спомни красивото, изтънчено лице, което бе видял във вестника. Русокос младеж със сини очи и перфектно телосложение, сигурно момичетата в околността доста са завиждали на жена му. – Изглеждал е много добре – задоволи се да каже.
- А Саймън, той, той, не е лошо момче, но… В сравнение с Дил е доста невзрачен, на кого би му хрумнало, че Елен, моята хубавица Елен…
В този миг и самата вдовица се появи – наистина много красива жена, с аристократични и фини черти, нежен профил, високо чело и дълбоки, леко властни сини очи. Златистите й коси, прибрани на кок, очертаваха като ореол изящното й бледо лице, напомнящо картина на Ботичели. Очите й бяха малко зачервени, това бе единственият недостатък, който можеше да се забележи при нея, но иначе не изглеждаше съсипана, или поне не показваше мъката си от гордост. Облечена бе в дълга черна рокля без ръкави, откриваща деликатните й ръце и контрастираща изящно с русите й коси. Тя седна елегантно до тях и поръча на слугата чаша лимонада.
- Господата са детективи от Сидни, свекърът ти ги е наел, да разследват инцидента с Дилън – обясни баща й.
Жената трепна за миг и се взря в умното лице на Хъдзън и дребните, хитри очички на индиеца до него, устните й леко нервно потрепнаха. После с лека ирония рече:
- Да, мистър Бранън не вярва на тукашната полиция, въпреки, че според мен те си вършат съвестно работата.
- Но са изпуснали две-три подробности, както и да е. Защо излъгахте, че сте били сами с Дилън?
Тя тревожно се извърна към баща си.
- Не се безпокой, мила, обясних им всичко, както си беше, автомонтьорът ще потвърди, че гумите ми бяха надупчени. Няма как да имам нещо общо с катастрофа, случила се на няколко метра от гората.
- Съгласен съм – успокои я шефът на детективите.
- Казах ви, дъщеря ми не е искала да ми създава допълнителни главоболия – разпити в полицията и т.н.
- Добре, имаше ли още някой в къщата, къде бе съпругата на Бранън и счетоводителят Боундър, който доколкото знам, е живеел в имението.
- Откъде знаете всичко това?
- Длъжен съм всичко да знам – усмихна се той, въпреки че сведенията за счетоводителя беше получил съвсем случайно.
- Мисис Ларсън беше на гости при една приятелка и щеше да остане да пренощува там, а Боунднър замина от предната вечер по работа, уж за ден, а вече изминаха три, откакто го няма - обясни младта жена.
- Интересно – забеляза детективът и си записа нещо в тефтера.
- Значи, във вечерта на инцидента тук сте били само Вие, баща Ви, Дилън и мистър Радклив, ако не броим слугите.
- Точно така.
- С нещо предизвикахте ли тази сцена на ревност?
- Абсолютно с нищо, господине - обърка се едва забележимо тя. - Държах се с Радклив както обикновено – любезно, но резервирано. Татко, може ли да ни оставиш за миг насаме с двамата господа?
- Разбира се – отвърна възрастният мъж, макар и леко да се позачуди на това й решение, после бавно се отдалечи.
- Кажи на Себастиян да ти приготви стаята за гости, ще останеш, нали? – подвикна дъщеря му на тръгване.
- Да – отвърна той и дискретно се отдалечи.
- Вижте – започна Елен, след като родителят й беше достатъчно далече, за да я чуе. – Мисля, че Дилън нарочно спретна този цирк, с цел да излезе от къщата, защото нещо си бе наумил. Не можа да измисли друго, след като те го задържаха с играта на карти.
- Не ги ли покани той?
- Не, те по собствена воля дойдоха, бяха толкова близки със Саймън, а и с баща ми, че ни посещаваха, когато си искат. А Дил си бе решил нещо важно да прави тази вечер, не зная какво е, но използва скандала на уж ревност като претекст.
- Откъде сте толкова сигурна?
- Първо, защото го чух предния ден да се наговаря нещо със счетоводителя Боунднър.
- Доколкото имам информация, двамата не са се обичали твърде.
- Така е, затова дори аз се изненадах като ги видях да си говорят в колата, ако не приятелски, то поне... заговорнически... Приближих се и чух част от разговора, който силно ме озадачи – тя млъкна, сякаш вече бе казала твърде много.
- Защо, какво си говореха?
- Ами, ами… Знаете ли, Дил напоследък бе странен, бе станал раздразнителен, недоверчив, вглъбен в себе си, почти не разговаряше с мен, отказваше да се храни вкъщи...
- Имате ли представа защо?
- Не, никаква.
- Но какво си казаха с Боундър, моля, осветлете ни. Всяка подробност може да се окаже от значение.
- Счетоводителят каза: „Аз не мога...Трябва да го направиш, Дил. Мистър Бранън ще бъде следващата жертва на Бунайп."... Бях ужасена и бързо се отдалечих, не исках да ме видят и да разберат, че съм чула това. Страхувах се малко от Боуднър – този човек, той, има очи на убиец. А Дилън напоследък също… сякаш не бе той… Вие знаете ли за заболяването на майка му?
- Да, чух затова, на неговата възраст ли се е проявило?
- Да, преди това си е била напълно нормална жена, по нищо не е личало да има психически отклонения…
- И не казахте нищо на съпруга си за дочутия разговор?
- Какво да му кажа, та той не говореше с мен, най-много да ми бе вдигнал скандал, че подслушвам…
- А какво е Бунайп? – вметна Сурач.
- Някаква местна легенда за някакво чудовище, подобно на куче, което можело да плува и имало плавници. Подвизавало се в реки и езера и носело лош късмет на всеки, който го види. Пълна дивотия, но някои от слугите вярват в това, често приписват тайнствени смърти на него, мнозина дори твърдят, че са го виждали. Боундър умело използваше това суеверие, виждала съм го често да заплашва лентяй, или крадец с Бунайп. Правеше го, за да ги стресне, но те явно силно вярват във „връзката му с чудовището”… Както и да е. Това ми прозвуча като някакъв код.
- Значи, смятате, че това, което е трябвало да направи, е било именно в онази вечер и двамата картоиграчи са му пречели да излезе.
- Предната вечер го заварих да провежда телефонен разговор, чиито край също ме изуми… – тя отново направи пауза, като жадно отпи, въпреки в беседката беше леко прохладно.
- Бихте ли споделила?
- Той каза: „Добре, ще бъде както ти искаш, не ми се влиза в затвора. Само донеси документите, защото татко може да ме лиши от наследство.”
- Имаше ли такива индикации, да са се карали двамата?
- Не, с баща му всичко беше наред.
- А репликата относно затвора?
- Нямам никаква представа.
- Какво мислите за внезапната проява на ревност към Саймън?
- Няма как да се е пробудила, защото той отдавна… знаеше за връзката ми с него.
- Нима? – тук вече детективът се изуми.
- Нашият брак беше просто сделка по желание на родителите ни – каза тя с тъжна усмивка. – Най-заможните в месността, сродяваме се, правим общ бизнес, увеличаваме производството и така нататък. Дилън разшири бизнеса, привлече нови клиенти, беше добър в това, но… Ние никога не сме били мъж и жена в истинския смисъл на думата и така се бяхме разбрали още в началото, всеки да прави каквото си иска. Мисля, че е имал нещастна любов, с една слугините тук, която внезапно избягала.
- Той ли Ви каза?
- Видях го веднъж да я рисува, той има дар на художник, не знам дали баща му Ви е казал. Попитах го коя е, отговори ми: „Една бивша слугиня на татко, която избяга.” Приличаше ми на полуаборигенка, вероятно затова има такава слабост към тях, грижеше се за едно сираче от града, на име Гау-Гау, малък мошеник... Но аз не му се бърках, както и той на мен, дори ме е извеждал на кино уж, за да се срещна със Саймън, а той прекарваше времето в кръчмата с някакви негови си приятели.
- Благодаря Ви за информацията.
- Остава си между нас, нали?
- Разбира се, госпожо. Не сте ли споменавали на баща си за симпатиите към Саймън?
- Споделих му, че искам да се оженим, но пред възможността за сродяване с Ларсън, той категорично ми заяви, че трябва да съм голяма глупачка. Радклив по-отскоро са тук, нямат толкова големи имоти, макар да минават за сравнително заможни в градчето, а Ласън са от поколения и са изградили доста добра основа за разширяване на бизнеса. Саймън нямал и помен от качествата и нюха на Дилън – тъжната й усмивка отново потрепна леко... – Това ми заяви, не можех да му се противопоставя, а решението, което взе Дилън за бракът-сделка без други ангажименти ми дойде като… „шестица от тотото”. Така родителите и на двамата щяха да са доволни /защото не вярвам мистър Бранън да би му позволил да се ожени за прислужница, при това нейния произход/, хем ние бяхме свободни…
- Разбирам – кимна й детективът – Може ли да разгледаме стаята на пострадалия?
- Ще Ви заведа – рече тя, доволна, че се отървава от разговора.
Тримата се отправиха към входа на имението, което в този късен час, при залязващото слънце изглеждаше леко зловещо. Минаха по дълъг и тесен коридор, изкачиха стълбите от масивни дъбови греди над приземния етаж и се озоваха в не голяма, но уютно подредена стая. В нея имаше легло с копринени постелки, прозорци с тъмносини завеси, един гардероб, ракла и малка лавичка с книги, към която първо се насочи Хъдзън. Разгледа книгите – повечето бяха криминални романи, но имаше и няколко фантастични, в една от тях имаше нещо като стар вестник, с който вероятно бе отбелязана страницата до която е стигнал. Той все пак взе вестника, разгледа статията – беше отпреди 30 години за някакъв обир, имаше снимки на двамата арестувани – единият беше слаб, блед момък с почтено лице, другият наистина си мязаше на бандит, имаше белег на лявата буза и татуировка на дясната ръка. „Странно – помисли си той – този вестник трябва да е поръчан и проучван специално. Защо Дилън се е интересувал от някакъв обир отпреди 30 години?”
В това време Сурач преглеждаше чекмеджето и изненадан възкликна:
- Но това е Нери! – гледаше някакъв портрет, направен с маслени бои.
- Разбира се, че е Нери – отвърна му без особено удивление детективът. – Не видя ли вълнението й, когато поех случая, още в Сидни? Не видя ли с какво възхищение говореше за него, като твърдеше, че Боундър му е завиждал за красотата, ума, образованието в Париж и т.н.? А сега жена му ни казва, че бил влюбен в слугиня, полуаборигенка, която избягала… Роуз ми обясни как са се запознали, как я съжалила, защото разбрала, че спи на улицата и затова я наела…Не свърза ли две и две?
- Честно казано, не. Но погледни останалите картини – всичките са толкова… Зловещи.
- Да – шефът му замислено започна да прехвърля картина след картина – до една бяха красиви, но и болезнени. Някакви черни птици, кръжащи над извиващи се, бушуващи вълни, потапящи кораби, черни облаци, а тук… – Майко мила! А тук сякаш е предвидил смъртта си, в тази спускаща се по нанадолнището кола.
- И аз това си помислих – отвърна Сурач.
- Ужасно! – рече детективът. – Хайде, да отидем да огледаме мястото.
- Но вече е нощ.
- И какво от това, нямаш ли фенер? Дано не са заличени много следи.
- Струва ми се, че след инцидента няма наплив от желаещи да пътуват по тоя мост със скъсана мантинела... Е, добре, да вървим – индиецът сви рамене и тръгна към колата.
/следва/