Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.10.2017 07:47 - Родът Шевалие
Автор: herodotus Категория: История   
Прочетен: 2344 Коментари: 1 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Спомен за рода Шевалие

Живели в края на ХІХ-ти в. и в и началото на настоящия

ХХ-ти век

 

Ще започна с основателите на този голям род – Гранд папа – Филип Шевалие и Гранд мама – Елеонора Шевалие. Искам да кажа няколко думи за фамилното име на рода –Шевалие или Шевалей. Едни от наследниците смятат, че то трябва да се приеме Шевалей или Шевалие, което на френски означава рицар. Произходът на семейство Шевалие е от Швейцария и нашето потекло по тази линия са швейцарци.

За този произход е останала и до днес легендата за основаването на рода, която ще се опитам да възпроиведа, тъй както съм я чул и запомнил от вуйчовците и от лелите си –братя и сестри на моята майка и синове и дъщери на Гранд мама и Гранд папа. За произхода на основоположниците на рода зная следното: някога – не се знае кога Руският император, неизвестно кой, е имал за възпитател на децата си швейцарец, който не бил женен и нямал семейство. След като тези деца пораснали, а възпитателят поостарял, императорът решил да го възнагради за добре възпитаните му деца и му подарил доста голямо имение в почти ненаселените тогава земи в Бесарабия – Херсонска губерния. Тъй като този швейцарец нямал деца и наследници, помолил императорът да разреши заселването на подарените му земи със швейцарски колонисти – негови сънародници. Молбата му била удовлетворена и в Херсонска губерния са били преселени от Швейцария неизвестен брой семейства, които основават няколко села. Знае се с точност, че в Швейцарското село Швабац са се заселили родителите на нашите прародители. Там Гранд мама е била известно време учителка, а Гранд папа се е занимавал със земеделие, предимно с лозарство, което е било главен поминък в този край. Между привилегиите, които са имали тези швейцарски заселници е било и това, че мъжете са били освободени от военна служба, която по това време е била доста продължителна. Там Гранд мама и Гранд папа са се оженили и в семейството се раждат първите три деца – Елен, Арман и Алис – моята майка. Между роднините швейцарци, които сме имали е леля Клара – сестрата на Гранд папа, която също като моите прародители е била заможна. След като Гранд папа е бил вече баща на три деца и собственик на голямо стопанство, в Русия излиза закон, според, който всички мъже живеещи в империята са длъжни да служат войници. Това засягало и швейцарските колонисти. Нежелаещите да служат трябвало да напуснат пределите на империята. По тази причина се е наложило Гранд папа да напусне родното си място, след като продава имотите си в Херсонска губерния се заселва в България, в град Русе. Това е станало по всяка вероятност в годините около Освобождението на България. С парите, които са получени от продажбата на имотите, в България Гранд папа закупува две къщи, около тридесет декара лозя и създава първата в България фабрика за цигли. Печатът, който се е поставял на циглите, „ФШ”, още се пази.

В България прародителите ми са имали швейцарско поданство и са изповядвали протестанската религия. Тук им се раждат още пет деца след първите три в Бесарабия, а именно: Жорж, Марсел, Бори, Мари и Андре. В Русе вече семейството на Гранд папа е било материално добре. През времето преживяно там са се омъжили двете му дъщери. Леля Еленка се омъжва за свако Дани (Йордан Стоев), вдовец с едно малко дете Алис –моята  майка, която се омъжва в Херсонска губерния за швейцарец – неин братовчед. Само шест месеца след омъжването си майка ми овдовява. Мъжът й умира от туберколоза без до им се родят деца. В Русе вуйчо Арман преболедува от тежката болест менингит, която му оставя в наследство тежко чуване. От времето в Русе, а може би и от Бесарабия, в село са донесени някои редки за това време машини, които са дали възможност за внедряване на известна механизация. В село запомних, че имаше една гроздомелачка и отделно изцездачка (изстисквачка на гроздето). Това преди около 100 години. Като спомен от лозарските години в мазата на вуйчо Арман имаше пет-шест бъчви от по 500 и повече литра, които не знам защо наричаха бомби. Също от Русе бяха донесени две жетварки, не сноповързачки и една сеносъбирачка. Всичкото това на животинска тяга. Освен това запоминх и един крачен вентилатор за нагряване на железа – духало. Подир една от жетварките аз съм вързвал снопи.

Между 1896 г., когато е рождената година на вуйчо Андре и 1900 г., когато се е родил вуйчо Пол, семейството на Филип Шевалие напуска Русе и се заселва в село Орта-кьой – Осман Пазарска околия (с. Средище-Омуртагско). Че преселването е станало именно тогава вадя заключение от това, че вуйчо Андрей е роден през 1896 г. в Русе, а вуйчо Пол през 1900 г. в село Средище.

Много съм се мъчил да отгатна, поради каква причина е станало това преместване. Знае се, че семейството е било добре материално. Имало е фабрика за цигли, две къщи и около 30 дка лозя. Ползвало се е с авторитет сред гражданството на Русе. От вуйчо Борис съм чувал за причината за това преместване. Макар и малко вероятно, считам за мой дълг да предам тази версия. Гранд папа като заможен човек е имал за приятели заможни хора в града. Неизвестно как и защо е станал поръчител на един или двама души от Русе за големи суми. Тези хора, не се знае защо, са се оказали в невъзможност да си изплатят задълженията и се наложило Гранд папа да стори това. По всяка вероятност тук има някаква нечестна постъпка, защото Гранд папа, явно обиден, продава всичко което е имал в Русе, изплаща сумите за които е поръчителствал и с остатъка закупува имота на 32 турски семейства 3а 420 златни наполеона, състоящ се освен от къщите им и от 1100 дка ниви и от 1700 дка гори. Точните декари на нивите и горите аз не зная, но приблизително толкова са били при подялбата, която е извършена около 1920 г. При тази подялба всеки от братята и Гранд мама са получили по един дял, а трите сестри по половин дял. Горите не са били делени, не са делени и до днес. Защо на жените са дадени по половин дял, това не ми е известно. И все пак за мен остава загадка това преселване в този див тогава край, без пътища и вода, от културния и богат град Русе. Още повече се усилва недоумението ми като зная, че в село семейството ни не е било много добре материално.

Сега искам да припомня това, което съм чувал, че е станало за времето от идването им в село до 1920 г. включително. Тант Елен, както я наричах, е родила петях си деца, а именно: Марийка (леля Мичи), Иван (вуйчо Ваньо), Андрей (вуйчо Андрейчо), леля Анче и Стефан. В скоби посочвам имената, както ги наричах, така ще ги наричам и в бъдеще в този разказ. Тук на село през 1900 г. се ражда и последният член на семейство Шевалие – вуйчо Пол. С него децата на семейството стават девет, доживели до зряла възраст. Предполагам, че на Гранд папа не му е било много лесно да управлява този голям имот с такова голямо семейство, в болшинството си младежи и деца. За най-малкият син на тант Елен - Стефан трябва да спомена, че той като малък е тръгнал по лош път – започнал да краде поради което баща му, свако Дани, го е изпъдил от семейството си. Не го прие и последният път, когато дойде на село около 1925 г. През 1904 г. семейство Шевалие преживява най-тежкият си удар. Връщайки се от града на кон Гранд папа се е удавил в Железарската река до чешмата на „Чатрика”. Минавайки през село Байраммъкьой – сега Великденче, турците от селото са го канили да остане на гости вечерта, тъй като насреща към селото е валял пороен дъжд и навярно мостовете са отвлечени, на което Гранд папа им е отговорил: „Аз имам кон, който и през комин ще ме прекара”, но станало така, че на сутринта, като стават от сън роднините му видели, че пред вратника стои коня без ездача си. Лошо предчувствие е принудило домашните му да тръгнат по течението на реката и го намират закачен на клоните край реката под село Хасанфан, днешното Камбурово. Мостът често е бил отвличан при прийждане на реката и после наново построяван. Състоеше се от две греди прехвърлени на двата бряга и направо на тях поставени по-тънки гредички. По-късно построиха сегашния масивен мост, освещаването на който помня. При аутопсията, която лекарите са правили на Гранд папа, последните недоумявали как е възможно възрастен мъж, боледувал два пъти от бронхопневмония да има такъв здрав организъм.

Така, че през лятото на 1905-1906 г. Гранд мама остава да ръководи голямото за времето си имение подпомогната от младите си синове. Изглежда, че имението е имало доста дългове. Дали по тази причина или от желание да видят нови светове, през 1906 г. се е решило, още съвсем млади вуйчо Марсел и вуйчо Борис да заминат за Америка, нещо което дотогава е било на мода. От леля Еленка съм чувал, че са отишли да спечелят пари за изплащане задълженията на чифлика. През същата тази година в село се ражда галям урожай. Много години след това, помня като казваха, че до Коледа да вършеели пак нямало да овършеят поженатите есеници. Това наложило да докарат от Кабиюк-шуменско вършачка за овършаване на реколтата. С по три чифта биволи за батьозата и парна машина докарват това чудо на техниката, като вървят по шосе до Тюлбе Каралар – днешното Таймище и през Железара стигат до срещната махала на нашето село, тогава Стефан Поповия чифлик, овършават там и след това в село. Идването на вършачка в ония времена е било голямо събитие. В тия почти непроходими места да докарат вършачка и то теглена от животни. Спомням си след 20-25 години, когато стане въпрос за някое старо събитие, да казват местните турци: „това беше две години след идването на вършачка или една година преди идването и”. Така, че летоброенето за местното население започва с идването на вършачка в село.

През времето 1908-1912 г. в нашият край се появява един прочут за времето си хайдутин – турчин на име Синджев. Той обирал богатите и давал пари на бедните. За него се разказват различни легенди. Полицията от Омуртаг няколко пъти го залавяла, заключвали го с три врати, с по три кофара, а на заранта всички врати заключени, Синджев го няма. Веднъж той бил предаден на полицията от един турчин от Змейно на име Бодур. На другият ден този Бодур се разкайва от постъпката си и за да му се прости този голям грях, отива край реката под нашата махала и се залавя да направи един извор – хотул кладенче. През време на тази си работа го заварва там Синджев, който през нощта избягал от ареста в Омуртаг – навярно пуснат от ятаците си в полицията. „Е Бодур, рекъл той, ти ме предаде, но аз пак съм тук, нали знаеш какво заслужаваш?” Бодур от страх не могъл нищо да отговори. „Наказанието е само смърт, но лошото е, че те заварвам да правиш хаир и не бива да те убивам. Но ще те бележа да знаят всички, че си предател”. Изважда си ножа и отрязва двете уши на Бодур. Така запомних и аз Бодур ага, с чалмата си закрива мястото на ушите, за да не се вижда, че ги няма.

През времето на Балканската война вуйчо Борис се завръща от Америка, а вуйчо Марсел остава завинаги там. Колко пари е донесъл от Америка не съм чувал, но в последствие той закупи ниви повече, от колкото му се падаха.

За времето от 1913 до 1915 г. се задомили пет от децата на Гранд мама (всики от фамилията си вземат българки за съпруги – бел моя). От синовете й са се оженили вуйчо Арман за Йорданка Събева и вуйчо Жорж за Невенка Василева и двете от Омуртаг. Малко по-късно се оженва и вуйчо Борис за Анка Карл Криванек – чехкиня от село Войводово. През същия период се омъжва и майка Алис за Анастас Мешков – евангелистки пастир в град Свищов и леля Мика за Иван Ковачев от Омуртаг. През същия период от време започва и раждането на внуците на Гранд мама. Най-напред на вуйчо Жорж се ражда момиче – Норка, което умряло като бебе. През 1915 г. на вуйчо Арман – дъщеря Норка, на вуйчо вуйчо Жорж син Анри, на майка Алис – син Борис, това съм аз и леля Мика син – Харизан. През 1916 г. на вуйчо Арман се ражда второ дете – Жори и вуйчо Борис – дъщеря Норинка, за разлика от Норка (вероятно от този клон на рода е и депутата Димитър Абаджев от времето на Костов-бел. моя). През 1917 г. на вуйчо Арман се ражда третото дете, момиче, Мини, а през 1918 г. се ражда сина на вуйчо Борис – Фильо. През 1919 г. на леля Мика се ражда вторият син – Филко, а през 1920 г. се раждат на вуйчо Арман дъщеря – Ленка, на вуйчо Жорж – син Жори и на вуйчо Борис дъщеря Алис. Така за около шест години Гранд мама се сдобива с двадесет внука.

През 1918 г. в село е имало незапомнена суша. Всички извори са пресъхнали. Останал само един – „Гюнер пунар”. Тогава моята майка, която през лятото е била на село, с помощта на турци слуги поставят за водохранилище заровена в земята една петстотинлитрова бъчва да се пълни с вода. От там водата се носеше в село със сака. Това е една 150 – 200 литрова бъчва, поставена на ос с две колелета и два ока, в които се впряга кон. Така запомних аз в най-ранното си детство „Гюран пунар и саката.

През Първата световна война вуйчовците ми Арман, Жорж, Борис и Андрей загубват швейцарското си поданство и отиват войници. В село остава най-малкият ми вуйчо – Пол, който запазва швейцарското си поданство до 1942 г. През войната той остава да се грижи за имота, наричан тогава „Чифлика”, подпомаган от слуги – турци. За известно време са били изпратени няколко души – гръцки пленници. Запомнил съм само имената на Вангел и Димитро.

През 1918 г. Гранд мама изгубва първото си дете – дъщеря си Алис и зет си Анастас. Това са моите майка и баща. Починали са едновременно от върлуващата тогава „Испанска болест” – грип. През това време аз съм лежал в една окупационна френска болница в Свищов. Чувал съм от леля Еленка за едно писмо на майка ми до Гранд мама. Пишела й, че сънувала как са изгрели три слънца – две големи и едно малко. Изведнъж големите угаснали и останало да свети само малкото. В Свищов са отишли да ме вземат и приберат покъщнината Гранд мама и вуйчо Арман. От тогава започвам да живея на село, където съм израстнал. Докато съм живял в Свищов съм бил много хилаво дете. Майка ми все се оплаквала от болестите ми. След отиването ми на село съм заякнал и през живота си много рядко съм боледувал. И така детството ми, а и младите ми години преминават в село Средище, което винаги съм смятал за мое родно място. С това село са свързани всичките ми детски и младежки спомени.

През 1919 г. голямото семейство Шевалие е сполетяно от ново нещастие –(по сходен с баща си начин–бел. моя) умира вучо Жорж и леля Вена остава бременна с второто си момче – Жорчето (знам, че след смъртта на вуйчо Жорж леля Вена потърсва сестра си, т.е баба ми както е в напреднал стадии за помощ- бел. моя) . От всички дванадесет внуци на Гранд мама от второто поколение (без децата на леля Еленка) днес са живи само четири. Най-големия съм аз, следва Норинка, Жорчето и Ленка.

През 1921 г. наследниците на Елеонора и Филип Шевалие решават да разделят нивите, останали им в наследство. Решили са, защо не знам, братята и Гранд  мама да получат по един дял, а сестрите по половин. И така на шестима братя и на Гранд мама се падат по125 декара ниви, а на леля Еленка, леля Мини и на мен по около 62 декара. От това личи, че всички ниви на „Чифлика” са били около 1060 декара. Горите остават неразделени. Нивите се намират край махалата, в местностите „Исмаил екинлик”, „Юртлука”, „Каравеллер” и „Чатрика”. Всички ниви са ляво на реката, с изключение на нивите в „Чибуклията”, две ниви в местността „Алмалък” срещу бахчата на бай Стефан и една над градината на бай Петко. Нивите в „Алмалък” се паднаха на леля Еленка и на мен, а другата на лиля Вена. Нивите в „Чатрика” се простират край реката и от „Бузаклъка” до „Бенджелика”. Горите започват от „Каравеллер” от двете страни на шосето, минават под махалата, под нивите в „Исмаилекинлик” и стигат до под Птичево. Освен това наша гора е „Караманда” и „Чибуклията”. Спомням си, когато „Карамандаа” беше сечище, Птичевци си пасяха добитъка в него, момчетата, им затваряха говедата в село на „капан”. За „Чибуклията” знам, че се води дело с общината в Змейно и общината спечели делото и взе гората. Сградите са били разделени така: къщата, в която отраснах се разделя – източната страна на вуйчо Пол, а западната на вуйчо Арман. Старият обор – на вуйчо Андрей (на негово място сега е обора на вуйчо Пол). Селската джамия – на вуйчо Борис. Над нея после той построи втори етаж и това стана неговата къща. Другата къща е била разделена – източната страна на леля Вена, а западните две стаички – на вуйчо Борис. На горния път за Птичево имаше стар, керемиден плевник, който в най-ранното ми детство се събори. В двора на вуйчо Арман срещу вратата на кухнята му имаше хамбар, който се е паднал на вуйчо Пол и помня когато го преместиха там, където е сега – срещу кухнята на вуйчо Пол. На мястото на обора на вуйчо Арман и малко по към шосето имаше обори и хамбари, които са се паднали на вуйчо Арман и леля Вена. В последствие като ги събориха, вуйчо Арман си построи обора, сеновала и хамбара, а леля Вена – обора с втори етаж. В двора на вуйчо Борис имаше два обора „сапча” покрити със слама. На тяхно място вуйчо Борис си построи оборите. Всички постройки бяха от горната страна на пътя, а под него нямаше нищо друго. За дворното място на леля Еленка беше дадено мястото, където е сега къщата им, а на леля Мика източната половина на градината на вуйчо Пол. Същото той изкупи в последствие. На мен за дворно място беше определен парцела, където е сега къщата на Венцо. По-късно вуйчо Борис купи нивите на Гранд мама, а нивите на вуйчо Марсел купиха по равно вуйчовците ми Арман, Борис, Андрей и Пол, по около тридесет декара на всеки. По-късно някои от вуйчовците ми продадоха част от нивите си. Не помня някой от тях да е купувал ниви извън тези от наследството, само аз купих през 1934 г. имота на Хашим от турската махала, състояща се от една къща и 33 декара ниви.

През 1922 г. вуйчо Андрей се оженил за Кръстанка Дунина от София. И сега се чудя как вуйна Таня се е решила да отиде на село с високото си за онова време образование -   търговска гимназия. Чувал съм, че като млада булка са я завели на село с волска кола, покрита с чергило. Тогава за село имаше само черен път. От нея съм чувал, че през току що завършилата война, е бил избит цвета на младежта. Вуйна Таня е знаела малко френски от гимназията, а Гранд мама говореше само френски. Много пъти не можеха се разберат, аз им ставах преводчик. От майка си бях научил френски много добре. След смъртта на Гранд мама го забравих. В замяна на което научих турси език. Тогава в селото живееха много турци. През лятото на 1923 г. Гранд мама се помина и аз останах да живея  във вуйчо Половата къща при него, вуйна Таня и вуйчо Андрей. През тези години, преди да тръгнем на училище, ние децата, момичетата Норка, Норинка и Мини и момчетата Аньо, Жори, Фильо и аз, се чувствахме като братя и сестри. Други деца в семейството и село нямаше и ние играехме все заедно. Вучо Борис се бе преместил да живее в новата си къща (бившата джамия). В старата си къща беше преместил да живее със семейството си един циганин – Дряно, който му беше слуга. Той имаше едно момиченце на наша възраст на име Джамиле, което ходеше при топли дни съвсем голо. За мен голяма радост беше да ме качат на конете (Арап и Искра), когато ги водят на водопой. Веднъж, връщайки се от водопой, аз възседнал на Арапа, седях пред пътната врата на вуйчо Борис. Джемилето подплаши коня, той подскочи и аз се намерих на земята. Децата решиха, че циганчето трябва да бъде наказано. Норинка откъсна няколко стръка коприва и нажудри хубаво Джамилето. Спомням си, че през тези години на курорт в село дойде от Русе със семейството си Васил Бахаров, секретар на Търговско-Индустриалната Камара в Русе, приятелско семейство на рода ни още от годините, когато са живеели в Русе. Жена му се казваше Мика, а детето му (горе-долу на наша възраст) – Муци. Те дойдоха с лека кола, минавайки покрай Таймище, през Железари. Друг път за автомобили за село нямаше. За нас, децата, това беше голямо събитие и го коментирахме дълго време.

През тези години валяха много дъждове и паднаха дълбоки снегове. Помня, че някъде около 1924 – 1925 г. ние, четиритях момчета, пасяхме козите. Един ден като пладнуваме край реката под Каравелер изведнъж отнякъде дойде, бягайки един турчин и от далеч почна да напъжда козите нагоре в гората. С негова помощ ний направихме това. След малко почна да се чува едно страшно бучене и от горе се зададе една водна маса, права като стена висока около метър и половина. Пред себе си влачеше каквото падне. Благодарение на този човек ние, а и козите ни се спасихме от страшната стихия. Валя страшен дъжд. Като попрестана дойде вучо Пол да прибере козите, а нас децата ни изпрати в къщи. У дома заварих на гости бай Бончо – фелдшер и жена му – буля Ганка от Търговище. Аз само по ризка и къси панталонки, целият вир вода. Фелдшерът каза да ми дадат аспирин да се затопля, но такъв в дома нямаше. Тогава всички пращяхме от здраве и нямахме нужда от лекарства.

През есента на 1922 г. Норка, Аньо и аз трябваше да тръгнем на училище. Пратиха ни в Омуртаг. Норка живееше при баба си, а ние с Аньо у една баба Янка. На мене ми беше много мъчно за село и много плачех. Тогава леля Еленка ме взема в София, където завърших годината при учителката Минка Георгиева.

През 1923 г. вуйчо Андрей и вуйчо Пол закупиха вършачка с мотор, който се теглеше с животинска тяга. Моторът и батьозата се оказаха много лоши и с тях вуйчовците ми много загазиха. Впоследствие и вуйчо Борис влезе като съдружник с известна сума, но и така работата не потръгна. Първата година чувах, че вършали на Разсадника в Търговище, а през следващите години вършееха само на нас в село и то не всяка година. Преместването й беше много скъпо, понеже се теглеше с биволи. След години вуйчовците ми построиха мелница в „Чатрика”, която се движи с мотора на вършачката. И таз мелница не можа да потръгне. Продадоха я и новите й стопани направиха там дъскорезница, която в скоро време изгоря. Вършачката продадоха някъде в Тузлука. С това приключва опита за межанизация на вуйчовците ми. Всички деца в селото растяхме живи здрави на хубавя здравословен климат. Заедно с вършачката в село дойде и един софиянец (братя доста са бдяли над нея защото е била хубава и доста хора са се навъртали около нея до момента, в който я представят – бел. моя), на този софиянец на име Георги Петров (вероятно от него идва родовата връзка и с Герги Димитров – бел.моя). Той се ожени за леля Вена и остана в село до края на живота си. През 1923 г. се роди първата дъщеря на вуйчо Андрей. Кръстиха я Лиляна. Тя беше първата внучка на Гранд мама от третото поколение. Дойде есента на 1923 г. На училище трябваше да ходим пет деца. Новите бяха Норинка и Жори. Тогава вуйчо Арман, който щеше да има двама ученика, даде една от двете си стаи за училище. В училището дойдоха още шест деца от Змейно и станахме общо единадесет деца. Купиха три двойни чина за по четири деца, една съвсем обикновена маса с един стол за учителката и училището беше готово. За учителка в селото дойде едно младо момиче от Шумен. Казваше се Надежда. Ние децата бяхме довнолни, че ще учим в нашето село. Всички ученици бяхме в първо и второ отделение, с изключение на Илия и Борис от Змейно, които бяха в трето и четвърто отделение. От това училище си спомням удин случай. Ние с Жори, не помня защо, ни напуши смях, поради което учителката ни наказа прави до стената. Минаха часове, а ние не можехме да се успокоим. Учителката не ни пусна да си отидем и наказанието продължи. Тогава Жори почна да вика на майка си: „Мамо ма, много съм гладен”. Чувам как тя викаше на учителката: „Надеждо, пусни децата, че са гладни”. Най-сетне майка му дойде и ни освободи. През тази година вуйцовците продадоха гората под махаличката ни за производство на дървени въглища. Търговецът, който я купи се казваше Бадънков. Така в последствие нарекоха „Бадънковия участък”, както му казваме и до сега. По това време в Змейно живееше един Омуртагчанин. Казваше се Димитър Василев. От големите чувах, че между него и малката дъщеря на леля Еленка – леля Анче имало дружба. Дружба имало и между учителката и Бадънков. Леля Анче казваше на Димитър Василев Миц. Така той остана Миц до края на живота си. Помня, че се говореше, че свако Дани, баща й, никак не бил съгласен на тази дружба, понеже бати Миц бил комунист. В последствие бати Миц отиде да работи в Габрово във фабриката „Принц Кирил”, която тогава била собственост на негови роднини – братя Хаджиделчеви. Там останаха да живеят с леля Анче до края на живота си. Там живеят и сега техни наследници.

Следващата учебна година, когато постъпих в трето отделение, училището се премести в старата къща на вуйчо Борис. Събориха стената между двете и се получи една доста прилична класна стая. За учител ни дойде Георги Христов от село Джевиз калфа, Дралфенски район. През тази година постъпи на училище Мини, а през следващата, когато бях в четвърто отделение и Фильо. В четвърто отделение за учителка ни дойде Люба Мерджанова от Шумен. Така през 1926 г. аз завърших четвърто отделение и трябваше да уча на друго място. През есента на 1926 г. ние най-големите: Норка, Аньо и аз отидхоме да учим в Омуртаг в първи клас. Аз отидох да живея у леля Мика. В първи клас  беше и най-големият й син, мой братовчед,  Занко. Прогимназията беше в едно двуетажно здание срещу черквата. С училището в Омуртаг много трудно свикнах. Там учениците гледаха на нас като на деца от село, а ние не се имахме за селянчета. Влошаваше ни положението и това, че при молитва не се кръстехме – бяхме протестанти. Спомням си първото домашно по аритметика. Учителката Руска Георгиева тръгна да проверява домашните ни. Беше таблицата за умножение. Взема най-напред мойта тетрадка и извика силно учудена: „Гледайте ученици, това домашно ли е?”Аз потънах  в земята, без да знам какво е нарушението ми. Тя хвана тетрадката ми за една корица, издигна я нагоре и продължи да вика: „Това домашно ли е?” Едно от децата се престраши и каза: „Ами домашно е”. Учителката се провикна: „Как може да е домашно, като е написано с молив”. Тогава градските деца се окуражиха и казаха, че техните домашни са написани с молив. Чак тогава разбрах, че моето нарушение било, че съм написал домашното си с молив, каквито се оказаха домашните на всички останали ученици. Като дете дошло от село, аз се стараех и имах сравнително хубави бележки – без двойки разбира се. През тази година помня сватбата на  леля Анче и бати Миц. От всички братовчеди тя първа се омъжи. Голямо впечатление ми направи обявяването на подаръците – кое от кого е. Това вършеше приятелят на бати Миц Черньо Григоров – Шварц, качил се на един стол. След сватбата младоженците заминаха за Габрово. Като ученик в Омуртаг си спомням, че леля Мика беше винаги много добра към мен. Никога с нищо не ме е делила от собствените си деца. През пролетта на 1927 г. вуйчо Андрей посещаваше курсове за облагородяване на овощни дървета (хашладисване). Същата пролет той облагороди много круши. Крушите „аладжа армут” по пътя към „Мера аул” и много други са негово дело. През 1924 г. се роди вторият син на вуйчо Борис – Венцо, а през 1925 г. вторият син на вуйчо Арман – Жаньо. През 1927 г. се роди втората дъщеря на вуйчо Андрей – Жанка. През същата година се роди на леля Вена третият син Здравко от бати Георги. Същата година се роди петото дете на вуйчо Борис – Свободка. То на около две години се разболя от дифтерит и умря. През лятото, когато завърших първи клас в Омуртаг, се чувствах вече голям и започнах да помагам в селската работа. По жетва скубех важа и носех вода на жетварите. Пасях конете и кравите. През тези години имахме много круши „аладжа армут” и от общите по мерата си деляхме по пет-шест круши на всяка къща. Крушите се варяха на маджун, а сливите се събираха на ракия.

През есента на 1927 г. ни изпратиха на училище в Елезлир (Илийно). Норка, Норсинка, Жори и аз бяхме на квартира у Димитър Тодоров, а Аньо у бай Ганчо. Норка и Норинка живееха на втория етаж на къщата, а ние с Жори на първия етаж в собата. При нас на земята спеше слугата на бай Димитър – Добри. Соба се казваше на стая с с джамал. В собата беше топло цяла нощ. Когато времето беше хубаво ние всяка събота си ходехме на село и в неделя вечер се връщахме. Спомням си, че много често, както всички останали деца от Камбурово, Царевци, и Илийно аз ходех с цървули на училище. Тогава Илийно беше чисто българско село, без турци и цигани. Учители ни бяха Атанас Бояджиев, Здравка Марджанова, впоследствие негова съпруга и Димитричка Столарова. В отделенията бяха учители Борис Бобев и Даня Кюстенджелиева. Втори клас завърших с много хубави бележки. През това лято с Жори вече возехме снопи с волските коли, а вуйчовцете ни с конете.

През Великденската ваканция на таз година стана земетресение в Чирпан. До тогава не знаех какво е земетресение и избягах на двора. Тогава чух да се обажда леля Данка от тях: „Поли земетресение има”. Къщата беше паянтова и много силно се тресеше, а вуйчо Анри викнал: „Бе холам, нека се тресе”. Вуйчо Пол насаждаше кокошка в хамбара и не усетил земетрсението.

През есента на 1927 г. вуйчо Андрей поручи назначение за учител в Техническото училище в гр. Казанлък и отиде за нова година да си заеме длъжността. През Коледната ваканция той заведе там и цялото си семейство и вуйчо Пол остана в къщи сам. Като си дойдех от Илийно съботен ден, той ми правеше млечен ориз, който аз много обичах. Втори клас завърших в Илийно, а за трети вуйчо Андрей ме взе в Казанлък, където завърших прогимназия с пълно пет. В началото на 1929 г. в Казанлък дойде вуйчо Пол с бъдещата си съпруга Анка Дончева от Омуртаг и бяха венчани от протестантски пастир. Спомням си с каква радост ме посрещна вуйчо Пол в село, след края на учебната година. През цялото лято бях на село и с гордост помагах почти като пълноценен работник.

Дойде есен и трябваше да уча в гимназията в четвърти клас. Изпратиха ме с Норка в Казанлък да държим приемен изпит в гимназията, но като отидохме там изпитът беше минал и ние същия ден се върнахме обратно на село. Записахме се да учим в непълната гимназия (до шести клас) в Омуртаг. Аньо се записа в Педагогическото училище в Шумен. Там той изкара четвърти клас. Но нещо се разболя и пети клас продължи в Омуртаг. Аз отидох да живея пак у леля Мика, а Норка, Жори и Мини – в една квартира. Гимназията в Омуртаг беше една стара сграда срещу сегашната гимназия. Там завърших и шести клас, след което отидох при вуйчо Андрей и завърших гимназия, но вече в Габрово.

Важно събитие в Омуртаг беше идването на трудовашка група през 1931 г. в село, да работят на моста. Помня стария коларски път от къде минаваше. Като се мине моста на Чатрика, до чешмата, пътят завиваше право на Запад, минаваше между мойта стръмната нива и „Пластарпа” и излизаше в дясно на нивите в „Каравеллер”. От там под нивите на „Юртлука” и под „Мерааул” излизаше на „Гюнето” и се сливаше с пътя от „Юртлука”. Там пътят се разклоняваше: в ляво под вучо Половата градина, излизаше до вратниците на вуйчо Арман и вуйчо Пол. От там под бостана на вуйчо Арман се сливаше със сегашното шосе и все по пътя на шосето стигаше до гората. Там, където е сега вуйчо Андреевата къща имаше вратник. Отклонението на пътя в дясно минаваше над вуйчо Половата градина, където също имаше вратник и излизаше горе до турските гробища. Там вляво минаваше път, който се съединяваше с пътя, минаващ през село, в началото на гората и продължаваше за долната и срещната махала на Птичево. В дясно, при турските гробища пътят минаваше през вратник зад гробищата и продължаваше за горната махала в Птичево. В село трудоваците се настаниха в сградата на вуйчо Борис и си построиха фурна и кухня, която и до днес се казва „Трудовашката кухня”, само че е реконструирана в жилищна сграда. Там сградата те оставиха на вуйчо Борис, понеже беше строена в неговото място. Фелдфебела на трудоваците се казваше бай Райчо. С него дойде и дъщеря му Тинка и прекара лятото на село. Тя, две – три години по-голяма от нас, ни научи на много любовни песни. Вечер след вечеря се събирахме, сядахме някъде наблизо и пеехме тези нови за нас песни. Ние момчетата работехме от изгрев слънце до мръкнало, но не мене работата не ми тежеше, още повече, че между нас имаше чуждо момиче, което беше ново за нас, вече младежи.

По това време, около 1930 г. вуйчо Андрейчо се ожени за Пенка Будинова, а вуйчо Ванко за Богдана и двете от София. Вуйчо Ванковата сватба беше в село. В края на 1929 г. се роди първият син на вуйчо Пол – Андрейчо, а през 1931 г. – шестото дете на вуйчо Арман – Събко. През 1933 г. се роди вторият син на вуйчо Пол – Антоний и седмото дете на вуйчо Арман – Веско. Това бяха последните внуци на Елеонора и Филип Шевалие – всичко двадесет и седем.

Годините 1930/ 31/ 32 бяха годините на моята първа младост. Тогава за първи път почувствах как се напивам със сили, как кипя от енергия. Всяка събота, когато времето беше хубаво, ние учениците от Омуртаг си ходехме на село, пеша разбира се и в неделя след обяд се връщахме обратно. От времето, когато трудоваците бяха на село, си спомням два случая, които ми направиха силно впечатление. За пастир си имахме едно момче от Горско село, между Змейно и Зелена морава. Това момче постоянно се хвалеше, че в тяхното село имало много череши (облагородени), каквито в село нямаше. Една вечер решихме ние с Филип и турчето да отидем в Горско село, да ядем череши. Беше хубава лунна вечер. Тръгнахме бегом по „Гюнето” и през горите излязохме на полянката пред воденицата. Воденицата беше цялата осветена и от нея се чуваха оглушителни викове. „Вай дяволите” – извика турчето и тримата се втурнахме бегом обратно към селото. Череши не ядохме, но дълги години не можах да си обясня това, което видяхме във воденицата. След много години научих, че това са били млади турци, вероятно от Змейно, които са правили веселба с някоя млада циганка. Вторият случай беше в село. След усилна дневна работа, вероятно возене на снопи, ние с Жори пасяхме конете и воловете си в леля Венината нива при „Чатмата”. Горе пред „Трудовашката кухня” трудоваците пееха и играеха. Доста късно, може би към девет, десет часа решихме с Жори да напоим животните и да се прибираме. Подкарахме кравите и воловете, качихме се на конете и тръгнахме към „Чатмата”. Неминали още десет-петнайсет метра, Жори каза, че техните волове не били жадни. Малко след това каза, че и конете не били жадни и се върна преди да стигнем „Чатмата”. Моите също посегнаха да се връщат. Аз ги оставих и отидох да напоя конете на „Фабриката”. Като се върнах забелязах, че едната ни крава стои до вучо Борисовата къща „аладжаармут”, коякто още съшествува. Извиках на кравата. Тя нещо изцвили като кон, но особено. Тогава аз се уплаших, смушках конете и в галоп стигнах до вратника на двора ни. Пред него седяха двете крави и чакаха да им отворя. В къщи аз, все още под влияние на преживяното, разказах случилото се. Всички ми се изсмяха и казаха, че ме е било страх. На другия ден имахме „меджидия” за возене на снопи. Купи правеше Халил ага от турската махала. На закуска или на обед разказах за случилото се предната вечер. Разбира се всички започнаха да се смеят. Тогава Халил ага каза: „Не се смейте. Тук, в тази махала, когато още бе турска, живееше една циганка, врачка. Когато тя умря ходжата не разреши да я погребат в гробищата, защото била магьосница и я погребаха в синора, до крушата. Не е кабил от време на време да се обажда”. Какво е било не зная, но и днес не мога да си обясня случката. По-горе споменах „Фабриката”. Искам да обясня защо тогавашното кладенче, сега чешма, се нарича „Фабриката”. Вуйчо Борис имаше казан за ракия и за да не носи вода за охлаждането му, пък и да е по на скрито, го монтираха именно там, като само му направиха един керемиден покрив. Така го нарекоха „Фабриката” и това име му остана.

След завършване на шести клас в Омуртаг, през есента отидох да уча при вуйчо Андрей в Габрово. Там завърших гимназия и през есента на 1934 г. се записах в „Свободния университет в София на улица „Раковски”. Тъй като там посещението на лекции не беше задъжително, и от финансови съображения, си отидох на село. След преврата на Кимон Георгиев и Дамян Велчев на 19 май 1934 г., за първи път в селските общини за служители се поиска образователен ценз. По настояване на вуйчо Андрейчо аз бях назначен за архивар в Изворската община, а Жори за писар в Змейно. През есента на тази година се помина Занко, най-големият син на леля Мика, от сърце. За първи път в живота си почувствах какво нещо е да загубиш близък човек.

В общината в Изворово бяхме пет младежи в канцеларията, кмет и секретар. Кметът беше с висше образование, а бирника, дядо Григор, с четвърто отделение и над четиридесет години трудов стаж. С новата обстановка свикнах бързо. За първи път в живота си научих какво е седянка и станах редовен седянкаджия. Заплатата ми като архивар беше 2100 лева, а в последствие като писар – 1560 лв. Тогава върху заплатите имаше ергенски данък. Това беше първата ми служба като чиновник. От начало ми беше трудно, но бързо свикнах. Пари за заплати нямаше и за Коледа дядо Григор ни даде по 500 лв. Това беше, докато той беше бирник. След Нова година него го уволниха и на негово място назначиха Йовчо от Камбурово. Той ми даде да издавам тамазлъчни свидетелства за едрия добитък. От тези свидетелства падаха доста пари и аз почнах да давам аванс на писарите и на себе си.

През 1935 г. започна голямото изселване на турците и евтина продажба на турски имоти. По настояване на вуйчовците си, купих имота на Халим от турската махала на нашето село. Имотът се състоеше от една сравнително нова къща, 33 декара ниви и 4 декара гори. От целия род аз съм единственият, който е купил ниви извън имота на Шевалие. Една от тези ниви на „Бузаклъка” е все още моя.

На 30 август 1935 г. кметът на Изворово ме уволни и аз веднага заминах за София и продължих образованието си. Живеех в дома на вуйчо Андрей. Така аз, где от първи, где от втори път почнах да вземам изпитите си. На 15 февруари 1937 г., пак под давление на вуйчо Андрей, ме назначиха за лаборант в Института за народно здраве, където служех до 15 март 1938 г. От тази дата постъпих в Ш.З.О. в София. Тогава завърших семестриално висшето си образование. Като школник службата не ми тежеше много и завърших Школата само с едно наказание „под оръжие”. Завърших като един от първите във взвода, което ми даде възможност да остана на стаж в София в Шести пехотен полк като помощник взводен командир. През този период от време аз все по-рядко имах възможност да ходя на село и то за десетина дни, най-вече през лятото. През тези години с компании младежи от Омуртаг ходихме на Сакара (Лисец). Последното ни ходене беше през лятото на 1939 г. Спомням си като си отидох в отпуска през лятото, вече като фелдфебел-школник, колко бях горд. В село казах само на вуйна Анче, че много ми се яде баклава (тя беше майстор на баклавата). То всичко хубаво, каза вуйна Анче, но на последък нямаше никак захар, а и пари нямаме. „Ще намерим” – каза вуйчо Пол. На другия ден впрегнахме каруцата, отидохме на Панчево и натоварихме два кубика дърва за „Тинчовата воденица”. Сечището беше тяхно, а мотора и по това време се караше с дърва. За превоза на дърва веднага ми платиха и за всичките пари, както беше ми поръчал вуйчо Пол, аз купих захар. Това беше последното лято, когато ние, младежите си събирахме на село.

През 1937 г. България, за първи път след Първата световна война, проведе големи маневри в Поповската местност – „Капакоча”. Аз бях командирован заедно с д-р Тодоров за изследване на водите в маневрения район. Там видях Жори като войник. През това време в село умря свако Дани – мъжът на леля Еленка.

На 1 септември 1939 г. започна Втората Световна война. Бяхме на маневри някъде около Сливница. Рано заранта се бяхме събрали няколко школника, когато мина край нас един трудов поручик и каза: „Радвайте се господа, войната почна!”. Вместо да ни уволнят на 15 септември, армията мобилизира няколко набора и ни изпратиха на турската граница, някъде към Малко шарково. За първи път тогава въведоха кепета вместо фуражки и софиянци казаха, че това е призрака на войната. Тази първа за мен мобилизация трая само два месеца и през ноември ни уволниха. Аз си отидох на село. По това време през есента вуйчо Пол се разболя тежко от пневмония и лежа в леля Мика в Омуртаг. През време на буледуването му, аз поех работата на село, докато той оздравя. В началото на 1940 г. Норинка се омъжи за Митко Абаджиев от Омуртаг, а аз се сгодих за Руска Велиславова също от Омуртаг, която ми стана съпруга. Войната все повече се разгаряше и мене много често ме мобилизираха. През 1943/ 44 г. бях мобилизиран за Корпуса в Сърбия, където престоях десет месеца, а в началото на 1945 г. ме мобилизираха в Първа Българска армия и взех участие в Отечествената война. Там престоях до края на войната. От целия ни род само вуйчо Андрей и аз служихме като офицери в армията, той в Първата, а аз във Втората Световна война.

През януари 1941 г. аз се дипломирах и станах първия висшист от рода ни. Минаха години. Всички синове и дъщери на Шевалие и техните съпруги и съпрузи отдавна са покойници. Братовчедите също се изжениха, създадоха поколение – деца и внуци, а повечето от тях са вече покойници.

През 1943 г. аз постъпих на работа и се заселих за постоянно в град Търговище. Имам син Любен и дъщеря – Румянка. И двамата са инженери. Зет ми се казва Цачо, а снаха ми Маргарита. Цачо е доцент, инженер, а Маргарита – магистър-фармацевта. Внуците ми Борис и Весела са студенти, а Росица е ученичка.

Сега аз навърших 78 и вече в залеза на своя живот, очаквам неговия край.

 

Търговище                                                                       Борис Атанасов Мешков

7 август 1993 г.

 

Странички от личната биография

 

Тук е представена личната история на един от големите индустриалци от рода „Шевалие”, бързо смъкнат от сцената поради може би балканска завист и т.н. остатъци от робството, описана от братовчед на фамилията Борис Мешков която дори на мен ми беше страшно интересна. Може би защото никога не е ставало дума на тази тема. Особено за индустриалната й история. Искам да изкажа благодарност на семейство Петрови, може би последните пряко свързани със семейство Шевалие, въпреки напредналата си възраст (Здравко Петров примерно сега вече е на 90 г.) за оказаното съдействие. И с това идва краят на настоящето изследване. Надявам се, че  не ви дойде в повече, въпреки това чисто историческо изследване. Е, това беше всичко. Още веднъж, благодарности за оказаното през цялото време  внимание !!!

 

15 ноември                                                                                     Юрий Михайлов

Гр. София

 

 




Гласувай:
4



1. mira888 - Потомци на рода Шевалей
02.05.2018 16:53
Благодаря за текста. Аз, както и много други мои роднини сме потомци на Филип и Елеонра Шевалей. Ако познавате и други, ще се радвам да се свържем във Фейсбук групата за потомци на рода Шевалей: https://www.facebook/groups/400449230423812/
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: herodotus
Категория: История
Прочетен: 390043
Постинги: 127
Коментари: 92
Гласове: 42
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031